Трамваят предпазливо намали скоростта си, след като излезе от малката горичка, железните му колелета заскърцаха и съскащо се плъзнаха по ръждясалите релки. Вътре хората отведнъж започнаха да говорят по-силно, заоглеждаха се през прозорците, шум от полуистерични и ядосани гласове се люшкаше като вълна: от кабината на ватмана чак до отворените задни врати.

     Повечето хора слязоха, а дебелият побелял човек, който се учуди на нервността на пътниците, продължаваше да чете вестника си, като от време на време натискаше очилата в краищата на разхлабените рамки.

     – Едно дете е припаднало! – почти изкрещя ватманът, начумерен и ядосан от нещо, тресна вратата на кабината си и седна. След малко, като видя, че има доста объркани хора, които се двоумят дали да чакат или да слязат, извика отново: – Няма да тръгвам скоро! Да знаете!

     Едва сега този с очилата вдигна глава и тревожно се огледа. Видя, че наблизо до неговата седалка се суетяха трима или четирима ядосани хора на неговата възраст, всеки с различна причина да ругае правителството, третия пол, транспорта и студеното време едновременно и с една и съща готовност.

     – Защо спряхте? – питаше единият настойчиво и като знаеше, че няма да получи отговор, допълни: – Къде е детето? Кога е припаднало?

     – Мамка ви мръсна! – ругаеше друг. – Да ни оставите тук, рано сутринта, на студа... Да мръзнем, а? Ние белетчета сме платили. Не може така!

     – Ти точно нищо не си платил, наборе – ядоса се читателят. – Пътуваш почти безплатно. Нали си пенсионер.

     – Дали съм пенсионер или не, не е твоя работа. Белетче имам.

     – Не, не е моя работа. Не е и работа на държавата. Само твой проблем си е. Белетче...

     И скочи тромаво и ядосано от стъпалото на задната врата, като остави другите дъртаци вътре да спорят и да се надвикват. Видя, че пред трамвая имаше друг и вътре цареше суматоха. Линейката се появи точно в този момент, донесоха носилка и после хората се насъбраха да гледат какво става. Ядоса се на този нездрав интерес и тръгна бавно пеша. Добре, че не искат билети да ходиш по тротоара. Наистина беше студено ноемврийско време. Всеки момент щеше да ливне як дъжд, толкова ниско бяха паднали облаците, всичко беше мрачно и сиво. Беше съгласен по принцип с оня чоглав човек в трамвая, дето ругаеше държавата. А и за билетите беше прав. Обаче правите хора никога не крещят. В това беше грешката на оня. Обаче не беше убеден в това.

     Мина покрай отдавна изоставена, но добре охранявана правителствена резиденция. В будката седеше мрачен човек, свит на кълбо от болка или от мързел, гледаше тъпо пред себе си и дори не забелязваше гаргите по черните клони, още по-малко минувачите. Този тип не беше тук и като повечето охранители изглеждаше зловещо по тази причина: охраняваше себе си.

     Спря се до високия зид и се загледа вътре в зоната за наблюдение. Красиви, стари букове украсява запустелите градини, някога разкошен фонтан стоеше тъжно в центъра на парка и напомняше за нещо отдавна отминало и не толкова забравено.

     – Какво зяпаш? – попита го пазителят на будката. Беше изскочил от свърталището си и намръщето зяпаше към зида.

     – На мен ли говориш? – възмути се дебелият читател. Намести очилата си и уточни: – На мен ли?

     – На тебе, на кого другиго. Махай се, да не те гръмна залудо. Това тука не е обществено място.

     Покорно и без да се обръща, любопитният възрастен човек се отмести от оградата и пое по пътя си бавно и с широки крачки без да се обръща.

     Спомените го върнаха към времето, когато в тази резиденция за първи път опита желиран мозък. Не беше вкусен. Имаше червен килим, а фонтанът работеше някак празнично. Беше вечер и ги доведоха – студентите отличници от последния курс, на почетна среща с държавното ръководство. Тогава дърветата в парка сякаш не изглеждаха толкова зловещо, а обилното неоново осветление и приглушените тонове на ниските лампи правеха обстановката още по-празнична. Времето беше досущ като днешното – мъгливо, тръпнещо, дори по-студено, а нощният студ винаги се усеща по-смразяващо от дневния; въпреки това цялата вечер изкара навън, докато колегите му вътре набиваха яко отбраните мезета на шведската маса и се наливаха с червено вино и вносна бира.

     „Това никога не е било обществено място”, помисли си и когато стигна до там, където беше тръгнал, спря, за да си поеме въздух. Стана му жал за детето, дето беше припаднало в трамвая пред тях. Какво ли се беше случило? И защо тълпата с толкова жив и хищен интерес се буташе да зърне случилото се, да види ужасеното лице на майката, потта на бащата, мъката?

     Изтри внимателно обувките си пред вратата и позвъни. Щяха да му отворят, както правеха винаги. В библиотеката знаеха, че той идва всеки ден точно в девет и половина, за да пише на топло и да чете. В дванайсет обядваше в близката закусвялня, пиеше кафе и се връщаше да довърши работата си до към три. После се прибираше вкъщи със същия трамвай и обратно по същия маршрут. И пак минаваше покрай забравената и строго охранявана резиденция – същата, за която пишеше и в която се помещаваше важна държавна институция. Той ръководеше тази институция цели петнайсет години. Преди време. Толкова отдавна, че понякога му се струваше да е било вчера.

     Отвътре автоматично му отклчиха входната врата. Беше позакъснял тази сутрин. Уредничката го попита:

     – Днес закъсняваме, а? Има ли причина или решихте да се поразходите въпреки лошото време?

     – А, нищо му няма на времето. – Старецът отвори широко очи, които иззад стъклото на очилата му изглеждаха огромни. – Казват, че преди години времето е било лошо, а днес – вече не. Така съм чувал да говорят хора, които без да са синоптици, смятат, че разбират от времето.

     Уредничката беше склонна да лъже. В професионален план. Тя друг план нямаше. От скука. Отвори устни и съобщи:

     – Хората приказват какво ли не. Ако питате мен, лошо време няма. Лошотията само по хората ходи. Всъщност... може ли един въпрос?

     – Да, разбира се – охотно се съгласи читателят. Уредничката пое вехтото му палто и го стрелна с лукав поглед. – Моля ви, питайте, не се стеснявайте.

     – Не, не се стеснявам. Нито се притеснявам. Знам за какво пишете. Вие сте били министър, нали? Но вече никой не ви помни. Знаете много неща. А сега пишете за оная руина в края на улицата, дето я пазят като затвор. Исках да се поинтересувам – тъй, от любопитство, защо пишете за това? Толкова ли е важно? По-интересно ще е да разкажете не за сградата на зандана, а за живота в него. Не мислите ли?

     Погледна я иззад стъклата на очилата.

     – Виж ти, вие сте по-интелигентна, отколкото очаквах.

     – Това не е комплимент.

     – Стар съм за комплименти, моето момиче. – Надникна в онова, което трябваше да означава нещо: май не беше съвсем момиче. Деколтето разкриваше красотата на жена в най-прекрасната възраст. Но продължи: – Все пак ще ви кажа откровено – да, това е затвор, може да се каже. Беше затвор, такъв си и остана. Ала има известна разлика – затворите са обществено място, а това никога не е било такова. Разбирате ли?

     – Не. Пояснете, моля. За първи път чувам някой да говори за пандиза като за обществено място.

     „Пандиз!“ Значи не е на прекрасна възраст, ако беше, щеше да знае, че по онова време не наричаха затвора пандиз, а общежитие. Сигурно е тинейджърка, от ония, дето не знаят откъде започва пъпа и къде свъръшва задника. Както и да е. Този разговор трябваше да приключи някак. Уведоми жената:

     – Случвало се е цели общества да живеят като в затвор в продължение на много години. Вероятно сте чували за това. А иначе... да, това беше хубава сграда. Величествена. Добре поддържана. Красиви лимузини спираха пред нея. Вътре работеха важни хора, и аз бях сред тях, и се вземаха отговорни решения. Всичко това отмина и замина. Само охраната остана. За да напомня, че за разлика от библиотеката, това място не е обществено.

     – Искате да кажете, че сега е частна собственост ли?

     Тази жена имаше прекалено широко деколте. Но очилата му не позволяваха да вижда всичко и в този момент благодареше на слепотата си: тя трие разсъдъка, ала и умът лишава от алиби. Затова съобщи лаконично:

    – Не.  То винаги е било частна собственост. – Не беше сигурен в това. Но продължи: – Като свободата. Тя винаги е лична, обществена свобода няма. Това искам да кажа. А за времето... права сте. То си е същото. Лошо време няма.

     – Джером Клапка Джером мисли обратното. – Уредничката се разсмя, като видя възбуденото удивление на събеседника си. – Надявах се и вие да мислите като него.

     Виж ти! Някой да цитира така... по този начин. Обаче не се даде:

     – И защо? Трябва да съм съгласен с него само защото е малко по-голям от мене, така ли? И къде е написал, че няма хубаво време?

     – Всъщност той пише, че времето всякога е отвратително. И го сравнява с правителството, което пък е винаги неподходящо. Есето му „За времето” е публикувано в „Празни мисли на един празен човек”. Хубава книга е, не може да не сте я чели.

     Свали очилата, избърса ги без нужда и отново ги постави. Този път на темето. Срещу него стоеше човек, невидим с очила. Изръмжа:

     – Трябва да съм я чел. Да, трябва. Щом очаквам другите да четат моята книга, ще е хубаво и аз да съм прелистил това и онова. Хареса ми сравненинето между лошото време и неподходящото правителство. Но лош и неподходящ не е едно и също. Или греша?

     Последните думи ги каза на себе си. Не беше забелязал, че уредничката вече разговаря с друг читател, този вече ѝ беше доскучал. Загледа я с мъгливото съзнание, че тя не беше точно уредничка. Каква тъпа дума само! А сега вече обслужва други.... читатели. Беше хубава, жизнена жена. Пълна с идеи. Нея я интересуваше живота, дори и този в затвора, а не архитектурата на този живот. Или на онова, което го затваря. Хрумна му, че ако времето наистина понякога е отвратително, то битието всъщност винаги е прекрасно.

     Май щеше да е добре да смени темата на книгата си.

     И диоптрите на очилата.