Една привечер ми се обади разтревожена и през плач
- Петя, Лиза я оперираха, кастрираха я.
- Как така, до вчера й нямаше нищо.
- Ами германците пощуряха, те били стерилни, и Лиза трябвало да е стерилна, да нямала поколение и сега съм около нея, а те изчезнаха някъде...
- А кирия Хрисула как е допуснала.
- Кой я пита нея, ония решават всичко. В събота ще може да става, горкото животно, и без това никой не й обръща внимание. Това ли разбират под домашен любимец, а Петя, скажи.
- В събота ще дойда да ви взема с колата, ще я пренесем в къщи и ти ще се върнеш при кирия Хрисула, а вечерта ще дойдеш у нас.В неделя ще идеш при Женя, а няма да ходим на море. Така става ли. Няма страшно, ние казваме '' ще му мине като на куче.''
Като ме видя, Лиза заскимтя жално, прихапва леко марлите и превръзките по корема си, големите й кафяви очи сякаш бяха помътнели. Приседнах до нея. Тя подпря глава в бедрото ми, дишаше едва-едва, понякога нещо като тежка въздишка се изтръгваше от нея. Опашката й безжизнено бе отпусната. Телевизорът гърмеше все сила, кирия Хрисула гледаше любимите си музикални предавания и не обръщаше внимание какво става около нея.
- Нина, да вземем само храна и лекарствата. Аз съм приготвил одеало и велпапе на верандата, вече е топло, имам съд за вода. Тежичка е, но ще я пренеса до колата.
Положих я в новото й убежище. Продължаваше да скимти, дали от болка, дали от радост, че някой се грижи за нея. Дадохме й лекарствата. Погледнах към Нина, милата тя едва стоеше на краката си, залиташе от уморя, клепачите й подпухнали.
- Нина, всичко е ОК, вземи си душ, слагам ти в чашката узо с лед, изпиваш го и лягаш да спиш. Аз ще съм около Лиза.
Погледнах в стаята след 20 минути, бузкте й поруменели, дишаше равномерно. Умората и емоциите бяха надделяли, бе заспала.
Взех възглавниците от един стол, настаних се до кучето, сложих ръка над лявата му плешка. Лиза изкимтя, мръдна опашка и замря. Чувах песента на щурчетата, гледах потрепващите звезди, докато не се унесах в сън.
Хладния повей на вятъра ме разбуди. Кучето ме погледна, погалих го. Станах да видя и Нина, хладината я сгънала на две. Завих я с по-плътна завивка и се върнах при кучето. Хвърлих отгоре му покривалото на фотьойла, а аз си наметнах покривалото на дивана.
Слънцето изкочи изведнъж голямо и горещо.
Дадохме на Лиза лекарствата, в панички кисело и прясно мляко, гранули.
За пръв път закусвахме мълчаливо с Нина.
- Добре, че беше ти Петя, нямаше да се справя сама, бях умряла за сън. Благодаря ти - с признателна нотка изрече и ме погали по лицето
- Предлагам да те закарам с колата до метрото, а като се връщаш да ми се обадиш да те взема. Не се притеснявай, спокойно с Женя, все едно нищо не се е случило, защо да я тревожиш излишно.
Върнах се и гледам в паничките останало малко, добре е щом е яла, значи се оправя. Сложих в съдинка и чиста вода. По-сигурно размърдва опашка, престана да скимти, застоя се 2-3 минути седнала на задните си крака, пак се отпусна да лежи.
Ех, хората дават мило и драго да имат поколение от чистокръвни родители по развъдниците, ония отишли та я кастрирали. Може и завист, не по-скоро глупост е.
Измих домати, краставици, направих таратор по нашенски, приготвих и шницелите. Остава само Нина до позвъни. След разменените целувки, първите й думи бяха.
- А Лиза как е.
- Добре, изяде всичко.
- Радвам се. И Женя ни пожела приятен плаж, каза че доста съм почерняла.
Обяда беше разкошен, чак Лиза бафна заради шницела си.
А нас ни налегна следобедната дрямка.
- Нина, отдавна сме заедно, любим се истински, но...
- Няма но, спокойно, посетих женска консултация и съм обезопасена -усмихна се тя
До седмица раната на Лиза зарастна, тя си стана пак същата енергична немска овчарка, а за нас остана само лошият спомен, че няма да има поколение.
А дните и нощите следваха своя ритъм. Нина беше загатнала нещо за виза, но не обърнах особено внимание. Беше ми чудесно с нея и не мислех, по-точно не предполагах, че един ден може да дойде краят. Приготви набързо каргото , авиокомпанията дошла до адреса й и го взела.
- Петя знаеш ли, искам да остана три дни с теб. Утре ще си взема довиждане с кирия Хрисула, син, снаха, а овчарката Лиза и мога да остана при теб три дни. Багажа ми е само една чанта, ще пътувам с полета в 18 часа на Аерофлот директно за Москва. Не искам официално изпращане, цветя, прегръдки, целувки,... все пак аз съм семейна жена и си представи, ако случайно някой ни снима и каже да мъжа ми. Отиде по дяволите цялата наша щастлива магия, разбираш ме , нали.
И още нещо Петя, ти наистина ли ме обичаш, всичко това между нас, истинско ли беше или се преструвахме, а Петя....
-Нина, Нина, съвсем истинско е, не беше, а е...Обичам те, обаче знам че имаш семейство. И заради теб и семейството ти, ще дойда като обикновен изпращач на летището, нали всички си махат за сбогом, така ще го направим и ние. Ако се разплачем, ще знаем, че плачем един за друг от щастие, че сме били макар и толкова кратко заедно, но искрени и всеотдайни един към друг. Сбогом любов моя. Сбогом и остани с добри спомени за нас. Казвам го всичко това сега, защото се страхувам, че после няма да имаме време, и трите дни ще отлетят като миг.
- Благодаря ти Петя, ще ти призная, че и аз те обичам, макар че отначали ме беше доста страх. Обичам те, защото си по-различен от останалите. Петя, Петя, любов моя.
Но, наистина трябва да се прибирам...
Вярно, трите дни минаха като миг, с много обич и любов, и отново разочарование за мен бих допълнил. Автобусът ни стовари на летищния терминал. Като кавалер, помогнах на нея и друга жена с чантите. Разделихме се като непознати. Следвах я на около 7-8 метра, докато се чекира, паспортен контрол, обърна се, помаха. После аз помахах. Ами всеки някого изпраща, а ние любов и изгубени надежди.
През стъклата се виждаше ескалатора. Тя се качи, помаха отново, избърса сълзите си. Стана ми едно такова никакво, както се казва, сълзите сами напираха да изкочат. Премигах учестено да ги прикрия.Не успях и ги забърсах с длан. После помахах ей така.
Самолетът се понесе по пистата, набра височина и изчезна в небесната шир.
следва...
© Petar stoyanov Todos los derechos reservados