Беше типичен дъждовен Лондонски ден. Той вървеше по оживената улица, с наведена глава и гледаше как дъждът оставя мокри следи по сивия паваж. Хaресваше му. Харесваше му да върви, слушайки дъжда и всички тези хора, които бързаха за някъде, забравили себе си и истинските ценности в живота. За него това беше най-сигурният начин да се скрие, да стане безличен, невидим, никой...
Вървеше, а в главата му беше само мисълта за нея. След повече от година те се бяха завърнали в Лондон и той осъзнаваше, че това беше грешка. Една огромна грешка, която можеше да му коства много. Ами ако я видеше? Ако я срещнеше отново? След толкова много време... Време, в което нямаше ден, в който да не мисли за нея и да не бъде раздиран от дилемата дали да ù се обади или не.
Но не, невъзможно беше в този многомилионен град да срещне точно нея. Една неочаквана среща би означавала нещо повече... някакъв знак... Нали така?...
Вървеше и всички звуци се сливаха - падащият дъжд, стъпките на лондончани и всички онези хора ...