Беше типичен дъждовен Лондонски ден. Той вървеше по оживената улица, с наведена глава и гледаше как дъждът оставя мокри следи по сивия паваж. Хaресваше му. Харесваше му да върви, слушайки дъжда и всички тези хора, които бързаха за някъде, забравили себе си и истинските ценности в живота. За него това беше най-сигурният начин да се скрие, да стане безличен, невидим, никой...
Вървеше, а в главата му беше само мисълта за нея. След повече от година те се бяха завърнали в Лондон и той осъзнаваше, че това беше грешка. Една огромна грешка, която можеше да му коства много. Ами ако я видеше? Ако я срещнеше отново? След толкова много време... Време, в което нямаше ден, в който да не мисли за нея и да не бъде раздиран от дилемата дали да ù се обади или не.
Но не, невъзможно беше в този многомилионен град да срещне точно нея. Една неочаквана среща би означавала нещо повече... някакъв знак... Нали така?...
Вървеше и всички звуци се сливаха - падащият дъжд, стъпките на лондончани и всички онези хора, които идваха от всички краища на света, смеха, разговорите - те всички бяха едно; те всички съставяха една невероятна опияняваща мелодия, която сигурно щеше да се превърне в поредния хит на бандата, ако Джейд я беше чул...
И изведнъж от нищото... Изникна познат аромат. До болка познат аромат - сладникав и вълшебен, който му напомняше за времето... Времето преди, когато...
Той вдигна полгеда си, но не видя никого. Или поне не този, когото очакваше. Но как е възможно? Той беше усетил аромата...
Обърна се. Нямаше връщане назад. Той беше сигурен, че тя току-що беше минала покрай него. Вече не мислеше - действаше по инстинкт.
Обърна се и видя една жена - с дълга тъмна коса и делови костюм. Можеше ли... Беше ли възможно да е тя? Та тя се беше зарекла, че никога няма да обуе високи обувки, освен за него...
Затича се. Каквото и да  му костваше, той трябваше да провери. Трябваше да види, трябваше да разбере.
Задъхан, той забави крачка, вървейки само на сантиметри от нея, усещайки сладкия аромат. Колебаеше се дали да каже нещо или просто да се върне обратно. Лондон беше голям град, можеше и да е грешка. Можеше, но не беше...
Той протегна ръка и едва промълви:
- Ади?
Тя се обърна. Върху нежното ù лице се изписа изненада. Тя не се беше променила - съвсем не. Въпреки дрехите, въпреки обувките, тя си беше същата. Същата красива Ейдриън.
- Дейв?!
Тя изтърва куфарчето си върху мократа улица. Той се наведе, взе го и ù го подаде. Но вместо да го поеме, тя се хвърли на врата му.
-Г осподи, Дейви, мислех си, че повече няма да те видя.
Той я притисна силно до себе си, усещайки аромата ù, усещайки топлото ù тяло. Това беше тя и след една година той отново почувства същото. И съжали, че я е повикал.