Мечтанието на Шуман, Сталинградският Мамев курган и Александрийският фар

Заглавието не е опит за оригиналност. „Мечтанието“ на Шуман наистина звучи в „Залата на войнската слава“ на Мамаев курган във Волгоград - някогашният Сталинград. И това е голямата загадка на мемориалния ансамбъл „Героям Сталинградской битвы“. А как точно се съотнася Александрийският фар към „Мечтанието“ и Мамев курган, ще стане дума малко по-нататък.

„Залата на войнската слава“ е един от многото паметници на мемориалния ансамбъл, издигнат на хълма „Мамаев курган“, за да напомня на поколенията за чудовищната битка при Сталинград, както се е казвал града по време на Втората световна война. Знакова битка, решаваща за хода на войната. В нейна чест, в големи европейски градове улици, станции на метро и площади са наречени „Сталинград“. Градът, който показа на немската армия, че не е непобедима. Един от булевардите на Париж носи името „Сталинград“, а един от площадите на Париж носи дори името „Сталин“. Нито един от кметовете на Париж, избирани от 1945г. до днес независимо от политическата им принадлежност не е предприел действия за смяна на името на булеварда или на площада.В самата Русия, обаче Сталинград е преименуван на Волгоград след снемане култа към личността на Сталин от неговите правоприемници на властта. А преди да бъде наречен Сталинград, градът се е казвал Царицин. Ако Царицин не бил преименуван e имало поне теоретична възможност да бъде избегната страшната му участ на човекомелачница, в каквато е превърнат през Втората световна война, по време на най-кървавите сражения в човешката история въобще. Какво всъщност се случва и защо точно името на града се оказва важна причина за това?

Август 1942-ра. Немската армия е навлязла дълбоко в територията на Съветския съюз. Малко преди да достигне нефтените находища на Казказ, Хитлер решава да промени военния план „Барбароса“ и да отдели част от устремената към Кавказ армия за нападение на Сталинград. Защо? Сталинград е малък град. По онова време наброява около 600 000 души и в него няма нефтени залежи. Причина за промяната в плана е прищявка на фюрера, осенила го внезапно, ad hoc, както се казва, да заличи града от картата на Русия и от картата на света. Скритото послание на това намерение е заличаване в символичен смисъл на самия Сталин, като главнокомандващ на военните сили на Съветския съюз.

Битката за Сталинград започва на 21 август 1942г. и приключва на 2 февруари 1943 г. Пет месеца, през които сградите са сринати от немските бомбардировки, а боевете се водят по улиците на града, буквално за всеки квадратен метър, за всяка сграда, за всяко стълбище, за всеки етаж. Войниците от Шеста немска армия, които само за по две-три седмици покорявали цели европейски държави, тук в Сталинград, един нищо и никакъв град, за месец и половина успяват да превземат едва половината. И вината за това не е тяхна. Героизмът на войниците, независимо към коя армия се числят и каква кауза преследват или защитават, сам по себе си не е достатъчен, за да доведе, която и да било битка до победен край, ако липсва стратегия за това,защото войниците следват стратегията на своите генерали.В битката за Сталинград двама генерали се изправят един срещу друг: Фридрих Паулус от страна на нашествениците и Василий Чуйкин, от страна на защитниците. Първият прилага утвърдената си вече стратегия за бързо нападение и основателно очаквана бърза победа като се имат предвид всичките му завоювани победи до момента. Вторият създава нова, неприлагана от никого военна стратегия за отбраната на сринатия от бомбардировки Сталинград. С нея генералът принуждава немците да се бият вътре в самия град, попадайки в клопката на причинените от тях разрушения. Самата военна операция Чуйкин нарича „Прегръщане на врага“. Когато операцията започва, разрушените сгради се превръщат в естествени барикади, по-добри дори и от специално изгражданите, а немските танкове „Панцер“ изпадат в невъзможност да вършат работата си в затрупаните с развалини улици. Не, само че не вършат работа, но стават и лесна мишена за руските снайперисти и противотанкови оръдия, барикадирани в самите разрушения. Личността на един от тези триста на брой снайперисти, които генерал Чуйкин изпраща за защитата на града се превръща в истинска легенда, която повдига бойния дух на войниците и на населението. Всеки, годен да носи оръжие искал да прилича на славния снайперист Василий Зайцев! (На него е посветен и един от най-вълнуващите филми на френския режисьор Жан Жак Ано „Враг пред портата“ с Джъд Лоу в главната роля.) За уличния бой, генерал Чуйкин въоръжава войниците си като за уличен бой: с гранати, пистолети, остри лопати и всичко, което можело да влезе в употреба за непосредствените, ръкопашни схватки с врага. За превземането на сградите, той създава наръчник с основни правила, които се оказват толкова работещи, че продължават да се ползват и до днес от спец. частите за нахлуване в сгради.

В началото на ноември 1942г. градът все още не е превзет от немците, а руснаците продължават да са в отбрана. Хитлер е ядосан на генерал Паулус за проточилата се военна операция и категорично отказва да му даде исканите от него подкрепления. Суровата, руска зима наближава, а немските войници са все още с летните си униформи. Нали се очаквало, че още през лятото, само за седмица - две Сталинград ще бъде превзет. И когато зимата настъпва, лошата униформа буквално изхвърля немците от строя. Никой, та бил той и най-издръжливия и най-тренирания на всичко боец не би могъл да стреля с премръзнали ръце и вкочанен от студ мозък, който е в състояние да мисли не за победа, а само за бягство и оцеляване. Бойният дух на немските войници пада не с всеки изминал ден, а с всеки изминал час. На всичкото отгоре намаляват и хранителните провизии, което налага да се убиват бойните коне, за да се ползват за храна. Настъпват най-тежките дни за генерал Паулус.Той не получава разрешение от фюрера за отстъпление и бягство след като на 19-ти ноември 1942г. руснаците решително преминават в атака с нови, свежи попълнения на армията си, с които затварят войниците на Паулус като в капан. И тогава генералът е уведомен от Хитлер, че е повишен (без заслуга очевидно) в чин „фелдмаршал“. Паулус знае, че никой немски фелдмаршал не се е предавал на врага и затова повишението означава безусловна заповед за самоубийство. На 31- ви януари 1943г. обаче фелдмаршал Фридрих Паулус решава за пръв път в славната си военна кариера да не се подчини на фюрера и да се предаде на врага.

През тези пет месеца от най-кървавата битка в световната история, населението на Сталинград не е евакуирано, за да участва, с каквото може в отбраната на града и най-вече, за да затвърждава вярата на войниците, че отбраняват жив, а не изоставен от жителите му град. Населението обаче е дотолкова пренебрегнато заради воюващите и военните действия, които имат приоритет, че не получава помощ и хранителни провизии от държавните власти. Някои от преживелите като по чудо истинския ад на Сталинградска битка разказват за това: как за да излъжат свирепия глад им се налагало да дъвчат кал от брега на река Волга и да пият окървавената й вода, прецеждана през парцали; как косите на десет годишни деца посивявали като на старци; как осемнадесетгодишни момчета - войници понякога от ужас се хвърляли на земята и викали от отчаяние „Мамо-о-о! Мамо-о-о!“, но получавали куршум в гърба, защото загубата на самообладание, автоматично се приравнявала на дезертьорство; как един от руските командващи военната операция наказал със смърт от куршум в челото всеки десети от една военна част, не, защото тези войници били дезертьори, а защото техни другари дезертирали.

Най-решаващи за изхода от битката били сраженията на хълма Мамев курган.Там се водили сражения в 135 от общо 200 дни на битката. Хълмът бил толкова обгорен от бомбардировки и стрелба, че през пролетта на 1943г. изобщо не поникнала трева. И как да поникне като на всеки квадратен метър се падали над 500 куршума и шрапнели.

В крайна сметка на 2 февруари1943 г. битката за Сталинград приключва с победа за отбранителите и това променя хода на войната. От този момент, немската армия вече няма да мисли за победа, а единствено за оцеляване. На 6 юни 1944г. е извършен десантът в Нормандия, колосална по мащаб съвместна, военна операция на Великобритания, Сащ и Канада, с която се открива втори фронт срещу нацистка Германия. През пролетта на1945 г. отговорният за отбраната на Сталинград, генерал Василий Чуйкин с командваните от него войски достига до Берлин. На 9-ти май 1945г. влиза в сила Акта за безусловната капитулация на Германия, с който Втората световна война приключва. Ден, който понастоящем страните от Европейския съюз наричат „Ден на Европа“, а Русия -„Ден на победата“. През същата 1945 г. Сталинград е удостоен от държавните власти на Съветския съюз със званието „град-герой“. А през 60-те години, на хълма Мамаев курган е изграден огромен мемориален ансамбъл в памет на загиналите. Общо 200 стъпала, колкото били дните на Сталинграската битката, водят към върха на хълма, а от двете им страни се чуват автентични звуци от боевете, възпроизвеждани от вградени в самите скулптурни изображения устройства. Докато стъпва на всяко едно от тези 200 на брой стъпала към върха, посетителят дори и да не иска забравя кой е, какъв е и от къде е, и се пренася в чудовищните 200 дни на Сталинградската битка. На самият връх е статуята „Родина - мать зовет“, която напомня статуята на богинята Нике от Самотраки. Командващият отбраната на Сталинград, Василий Чуйкин и легендарният снайперист Василий Зайцев и двамата преживели и Сталинградската битка и края на войната, след смъртта си са погребани като герои на Съветския съюз в близост до паметника „Родина - мать зовет“. В подножието на същия паметник се намира и „Залата на войнската слава“ - огромен, отворен към небето мраморен купол, в средата, на който е вечният огън, а стените му от горе - до долу са инкрустирани с имената на хилядите загинали в отбраната на Сталинград. В купола е съвсем тихо. Само пламъците припукват. Изглежда така, сякаш огънят се опитва да пречисти напластения ужас от спомена за Сталинградската битка, а шепотът на пламъците му дава тон на величественото „Мечтание“ от Шуман, за да разкаже на посетителите за един друг свят. Това „Мечтание“ е голямата загадка на мемориалния ансамбъл „Героям Сталинградской битвы“. Кой е човекът, гражданин на Съветския съюз, който в годината 1967-ма, когато ансамбъла е завършен е предложил и предложението му - прието, залата на войнската слава на загиналите в Сталинградската битка на Мамаев курган да бъде озвучавана не от музика на някой от великите, руски композитори: Шостакович, Чайковски, Рахманинов или Прокофиев, а от музиката на немския композитор Шуман? Какви са били подбудите за това му предложение? Какви са били аргументите, които е отстоявал, за да бъде прието? Сведения за този човек може и да има, но те не са публични. Известно е, че огромната статуя на родината - майка е дело на скулптора Евгени Вучетич, че сложните изчисления на тази конструкция са направени от доктора на техническите науки Николай Никитин, че за модел на статуята е позирала Валентина Изотова, жителка на града, избрана от Лев Майщренко - художник, работил по мемориалния ансамбъл. Но името на човека, предложил „Мечтанието“ на Шуман за Залата на войнската слава не е в този списък. Е и? Какво от това? Толкова ли е важно? И изобщо има ли някакво значение кой го е предложил? Ами, има...Има значение! Защото човекът, който е направил въпросното предложение и е убедил съответните отговорни лица да го приемат,(а те със сигурност не са били малко на брой) е бил човек, надскочил пристрастията към руската светиня Сталинград и омразата към нашествениците - немци; човек, който показал, че освен безпрецедентния нацист Хитлер, възнамерявал чрез световна война да разшири,“жизненото пространство“ за “арийската си раса”, немската нация е дала на човечеството и велики личности като Шуман, най-романтичният от композиторите на немския Романтизъм, авторът на „Мечтанието“. Мечтание, което ни вдъхновява за друг, съвършен, духовен свят. Антипод на тукашния! Отрицание на всякаква агресия! Олицетворение на толерантност и хармония! Рай!

Ако някой знае кой всъщност е бил незнайният руски фен на немското Мечтание на Шуман, нека да напише нещо за него. Той заслужава поколенията да узнаят името му като име на герой. Защото героите не се раждат само по време на война, природно бедствие или терористичен атентат. Те са сред нас. Всеки ден. Просто трябва да се огледаме и да ги разпознаем, за да им отдадем чест. Не военна, а човешка!

* * *

А сега за Александрийския фар. Фарът, както е известно е едно от седемте чудеса на света, според древните летописци. Представлявал уникална мраморна сграда, извисяваща се на около 200 метра над морските вълни, на остров Фарос, близо до Александрия. Построен е по заповед на египетския фараон Птолемей II-ри Филаделф, през трети век преди новата ера. Когато е завършен като уникално съоръжение на древността, фараонът заповядал върху една от каменните му плочи да бъде издълбан надпис, който да гласи така:

„Аз Птолемей II-ри Филаделф построих този фар - на боговете спасители. За благополучието на мореплавателите“.

Архитектът положил надписа според изискванията на фараона и той одобрил завършеното съоръжение за осветяване пътя на мореплавателите към пристанището на красивата Александрия. Фараонът бил доволен от работата на архитекта, но нямал никакво намерение да разреши неговото име да бъде изписвано върху стените на фара. И защо да бъде изписвано? Та, нали архитектът бил само един изпълнител, изпълнител на неговата, фараонска воля! Важно било неговото име на фараон от династията на Птолемейте да остане свързано с построяването на фара и да бъде увековечено!

Изминали 100 години. Надписът върху фара се напукал, започнал да се лющи и се излющил. И тогава на мястото, където било изписано името на фараона се показало друго име. И надписът вече изглеждал така:

„ Аз Состратос, от град Книдос, син на Дексиплиан построих този фар - на боговете спасители. За благополучието на мореплавателите.“

Оказало се, че архитектът издълбал името на фараона не върху мрамора, а върху втвърдена вар, покрита с мраморен прах. Дълбоко в мрамора той издълбал името на истинския създател и строител на фара. Своето име! Ние никога нямаше да узнаем това име на гениалния архитект на Александрийския фар, ако той бе изпълнил заповедта на фараона безпрекословно. Няма как да узнаем, обаче дали той сам е издълбал дублирания надпис върху стената на фара в някоя бурна и непрогледна нощ или е имал помощници, на които се е доверил, посвещавайки ги в своята, съкровена и опасна тайна, разкриването, на която със сигурност щяло да струва както неговия, така и живота на всеки от тях. Няма как да узнаем нещо и за биографията на архитекта: къде и при кого е учил архитектура и строителство, например. Няма как да узнаем, защото историята, за разлика от александрийските фарове не се създава от смели архитекти на истината, а от хора, които покорно изпълняват заповедите на своите фараони.

Дойде време да погледнем отново заглавието на разказа и да се запитаме: Може ли да има нещо общо между Состратос от град Книдос, който през трети век преди новата ера, оставил името си върху стената на Александрийския фар в разрез с волята на фараона и неизвестният гражданин на Съветския съюз, който през 1967-ма от новата ера предложил на съветските власти в залата на войнската слава в Сталинград да звучи „Мечтанието“ на немския композитор Шуман? Да, може... Може да има нещо общо. Макар и противоречиво в известен смисъл. Единият предпочел да остане анонимен, защото това вероятно било по-добро за каузата, която отстоявал (да не би, ако името и личността му бъдат развенчани от съветската власт - да бъде развенчана и идеята за предложеното от него “Мечтание“). Другият въстанал срещу анонимността, защото това било по-справедливо за неговата кауза на автор и творец. Двама велики мъже, от две различни епохи, противопоставили се всеки по своему на статуквото на настоящето. В името на вечността! И непредубедеността на безвремието!

Източници: В очерка са използвани данни относно дати и събития за Сталинградската битка, отразени във филма на ”National Geographic” „Битката за Сталинград - Паулус срещу Чуйкин“