Дълго се люшках в мислите си: защо отидох, за да разбера, че помощта ми може да бъде само съчувствие и няколко ябълки, а те имаха нужда от средства и работа, но тава май бе невъзможно; защо Александър съпровождаше живота ми и как навлезе в него, а това ме връщаше към Данка - ако тя не беше раздухала историята за забавление, отдавна да съм го забравила. До това ми посещение той и не подозираше, че съществувам, а сега му се явих и лично му се представих: "Аз съм  Милана". Дали ме е запомнил, та от мен се виждаше само малка част от лицето ми и очите, нали бях увита като пашкул. Надявах се, ако ме срещне да не ме познае.

          Минаха Нова година и Коледа в оскъдица, минаха януари и февруари в студ и поледици. Дойде март и очакването за хубаво време. Когато слънцето се задържа няколко дни подред, аз пак се размислих, че бях поканена, че жената има нужда от компания и отново отидох, забравила всички терзания, които изпитах след първото ми посещение.

          Тъкмо почуках и чух отвътре:

          - Не ме изпращай, ще затворя.

          На вратата се показа д-р Гаврилов, лекарят, който наблюдаваше болните в този район. Забързан по стълбите надолу, той ме погледна и без да затвори вратата, явно ме взе за близка на семейството, ми каза:

          - И следете болната навреме и редовно да взима лекарствата си.

          След него се появи Александър с рецепта в ръката, видя ме и попита:

          - Кого търсите?

          - Аз идвам при госпожата, - все още ми беше трудно да казвам "другарката".

          - Сега не е удобно. Тя не е добре, а сега спи, защото лекарят ѝ даде нещо успокоително. Пък аз отивам до аптеката за ново лекарство - и посегна към палтото си на закачалката.

          - Аз съм облечена и бързо ще отида дотам, - издърпах рецептата от ръката му и хукнах към улицата.

          Чух изненадания му глас, но вече се бях отдалечила.

          В аптеката трябваше да изчакам докато приготвят прахчетата. Когато се върнах, Александър беше силно притеснен:

          - Повече не правете така с никого. Изведнъж рецептата изчезна с някаква непозната. Вече се чудех дали не трябва да търся доктора за нова. Пък и това са лекарства, аз трябваше да ги взема.

          Мислех си, че не съм такава спонтанна, че съм спокойна, умерена. Но той беше прав:

          - Извинявам се! Стори ми се, че е спешно, бързо. И понеже аз ви познавам.

          - Е, да, то кой не ни познава днес.

          Преглътнах, не трябва да усложнявам нещата.

          - Казвам се Милана. Идвах тук през декември.

          - Милана! Не познавам жена с такова име, но май съм го чувал. През декември? О, та аз от Вас, ако сте Вие, тогава нищо не видях. Палто, шал, шапка... - разсмя се искрено. - Но и тогава пак така набързо изчезнахте.

          - Съжалявам. Съжалявам, че не дойдох по-рано. Имах своите колебания: дали не се натрапвам, ще мога ли да помогна или ще ви притесня. Сигурно тежката зима повлия на чувствата ми, но наближаването на пролетта и хубавото време като че ли изчистиха несигурността и страховете ми и аз реших да дойда. Сега разбирам, че съм закъсняла, за което искрено съжалявам. Надявам се да й помогна да се подобри. Затова Ви моля да ми разрешите да идвам и да се опитам да ѝ говоря.

          - Идвайте, дано ѝ помогнете. Не можа да понесе твърде многото неприятности.

          На вратата се почука.

          - Това е Нора, жената на братовчед ми. Те двамата много ни помагат и са май единствените.