16 jun 2013, 12:25

Може би някой ден ще махна оковите си 

  Prosa » Otros
993 0 5
2 мин за четене

Има ли нещо, което ви държи на едно място? Нещо, което ви пречи, дърпа и притеснява? Като ледени, стоманени окови около китките ви, вашите собствени страхове придобиват материална форма. Самовнушаваме си разни неща, плашим се от тях до такава степен, че виждаме нашите собствени обвинения към себе си през очите на някого другиго. Човек, който реално няма и представа какъв хаос се разразява у вас. Така се чувствам сега. Всъщност, не само сега, а откакто се помня, но сега намерих увереност да пиша по този въпрос. Налага ми се да се представям по един начин, а да съществувам по друг. Не е лесно и никак приятно да осъзнаваш, че не можеш да се разкриеш напълно пред някого, колкото и да е заслужил доверието ти. Не понасям онова чувство, онази мисъл, която прорязва съзнанието ми и ме хвърля към безтегловно състояние на ужас. "Ако разбере, ще ме помисли за смахната...", някога казвали ли сте си това? Нямам предвид за фатални и неморални действия, имам предвид за бурята в мен, за този букет от приятни и неприятни емоции. За това което трябва и това което не трябва да кажа. Нещата, за които мисля. За това, което съм. Хората, които изглеждат най-корави непукисти не винаги са такива. За същества, преживяли каквото аз, то времето им е показало и дори доказало, че да играеш роля е най-безопасно. Криеш емоции зад стоманената преграда, която си изградил с времето. Криеш ги, затваряш ги там някъде, но знаеш, че съвсем скоро ще намерят път навън, ще намерят фаталния изход. Заради своето его или страхове не можеш да си позволиш 'другите' да видят, защото няма да те разберат. Нали уж никой никого на този свят не разбира, защо пък да не се почувстваме унизени от собствената си болка?! Глупаво е, влудяващо е. Отново отлагаш тези изблици и се криеш зад привидно спокойния си вид. После, казваш си, после когато си сам ще дадеш воля на чувствата. Щом аз играя роля, значи и ти играеш. Щом и ти играеш, значи този до теб също играе. Оковите са навсякъде, чувам ги как пронизително се удрят една в друга. Оковите, които сам самички сме поставили на ръцете си. Голяма грешка, безразсъдна, но като всяка една такава тази също може да бъде поправена. Не мога да ви науча как да се освободите, мога да ви кажа, че не сте сами и че решение на проблема има. Важно е да се измъкнете от този капан преди металните белезници по ръцете ви да се превърнат в примка. Примка върху вашия врат, която ще се затяга и затяга, докато един ден просто не паднете от стола и не увиснете на нея. Тогава вече ще бъде непоправимо.

© Теа Шадикс Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • На мен ми хареса, даже доста.
  • Хей, хареса ми! И...хвърляй "оковите"!
  • Благодаря ви за коментарите.
  • Оковите падат в момента в който преставаш да ги искаш. А преставаш да ги искаш в момента в който преставаш да възприемаш себе си, като най важното нещо на света. А за да проумееш това последното трябва да погледнеш смъртта в очите и да спреш да и обръщаш гръб. Писането тук е добра първа стъпка. На мен ми върши страхотна работа. Добре дошла и от мене! Хубав и откровен текст си публикувала.
  • Поразително! За втори път попадам на материал, който изразява моите мисли, написани от толкова млади същества. Знам, че човечеството ползва единен информационен център, но излиза че каквото и да кажем, вече е помислено и бързо отлетяло
Propuestas
: ??:??