Амалия бе красиво 18 годишно момиче. Не приличаше на връстниците си. Намираха я за по-различна, на моменти дори странна. Тя усещаше нещата по начин, непознат за тях, чувстваше силно всичко, което се случваше, дори неща, които околните не забелязваха.

Първото, което забелязваха всички, бе студенината на погледа ù... Красиво студено излъчване, което сякаш я пазеше. Гледаше с безразличие непознатите и най-вече мъжете. Те се страхуваха. Осмеляваха се само да гледат и да си представят, че тя би могла да ги погледне по друг начин. Имаше и втори тип мъже – тези, които се нахъсваха от безразличието ù. Искаха да я имат на всяка цена, искаха да се докажат пред себе си и околните. Нито един от тях не успя...

Мъжете я смятаха за малка и глупава, но това младо момиче знаеше как да се пази и как да се грижи за себе си... Не допускаше никого. Студенината ù не бе само външна, сняг бе посипал цялата ù същност... Или поне тази, която тя показваше пред хората. Да, само нея...

Всъщност беше от хората, които обичаха малките неща... радваха се на слънцето или проливния дъжд, носещ онзи любим неин влажен въздух, ухаещ на самота. Да, тя беше сама, въпреки красотата си и го осъзнаваше.

Но се страхуваше... Никой не предпологаше, че в нея има дори нотка на това качество. Никой не се опита да погледне отвъд красивия, студен поглед, който влудяваше мъжете...

Носеше маската си непрекъснато. Играеше го щастлива и безразлична. Усмихваше се арогантно и караше хората да се питат какво си мисли. Умееше да провокира. Знаеше много добре какво предизвиква всяко нейно движение. Манипулираше, а околните дори не го осъзнаваха. Обичаше да си играе с мъжете, но никога не бе добра с тях. Неразбираемо за всички, тя се  държеше с тях като с животни, а те бяха в краката ù. Получаваше всичко, а не даваше нищо. Завиждаха ù... Особено жените.

Амалия обожаваше злобните им погледи... Нищо друго не я караше да се чувства толкова добре, колкото женската завист и злоба. Искаха да бъдат като нея, но не можеха... Бяха лесни, бяха еднакви и колкото и разпуснато да се държаха с мъжете, си оставаха такива – едни от многото...

Амалия не бе просто красиво момиче... Беше отличничката на випуска, постигаше всяка една от целите си с ужасна за околните лекота... Никога не се подмазваше и никога не използваше външността си, за да постигне това, което иска... Мразеше лесните неща...

Всички завиждаха – току-що завършила гимназия, а имаше всичко и по всичко изглеждаше, че каквото и да поиска, ще го получи.

Имаше моменти, когато хорската злоба спрямо нея я вбесяваше.

Вбесяваше я, защото тя имаше всичко, което поиска, а се чувстваше празна... Сякаш бе изгубила част от себе си и усещаше, че никога повече няма да я намери. Чувстваше се безсилна... Това усещане не ù беше познато и я вбесяваше...