Морето бе черно

От морето се носеше непоносимост.

Идваше на дебели сиви вълни, които се разбиваха в брега, смесваха се с ниските мъгли и нахлуваха в градчето.

Непоносимостта носеше тежест със себе си и караше всичко да изглежда оловно. Това място не беше добро през зимата, особено в такива дни. В такива дни нощта се спускаше рано, скриваше всичко и странно, носеше утеха и закрила. Караше хората да забравят дневните си мисли и собственото си унило съществуване.

Морето носеше влага, влачеше трупи и дървета, водорасли, отпадъци, шишета и бутилки от преминаващите кораби, които бяха далеч навътре и не се виждаха. С цялата си сивост морето задаваше своите въпроси, и по-старите, наредени около печките се чудеха дали ако старите им кокали не ги боляха щяха да знаят, че са живи.

Единият от тях, който от рибар беше решил да става свещеник по примера на по-големият си брат, и учеше в семинарията даже се зачуди за вечният живот и онова място тям някъде, където нямаше да има никаква болка и сълзи и дали наистина ще знаеш тогова, че си вечно жив. Трябваше да пита за това в семинарията.

Въобще в такова време за да минава времето човек започва да мисли и да си задава какви ли не въпроси - и глупави, и умни, но най-вече от първият тип. Така беше през зимата.

И така щеше да е поне до април когато морето щеше да промени цвета си на изумрудено зелено, и всички да си отдъхнат.

Тогава щяха да изкарат лодките, да ги пуснат във водата и да престанат да мислят за празни работи, защото имаше много истинска работа и риба.

Първо щяха да ги проверят, да изкалафатят тези, които трябваше, да сменят някое изгнило ребро или дъска по обшивката, а после да ги боядисат, докато плажът светнеше от тях. Поле идваше ред на мрежите.

Всички бяха весели и бодри, защото лошото бързо се забравя. Всички знаеха, че слънцето вече идва защото болката в кокалите и ставите им тръгна да намаля. Такова беше морето - сиво и мрачно приз зимата и ласкаво, светло до неузнаваемост през лятото. Сякаш бяха две различни морета.

По същото време когато мъжете се залавяха с лодките, жените излизаха от зимната си леност, изправяха се и се протягаха като котки, докато им изщракат костите на гръбнака, изчистваха си къщите от паяжините, които сега много се виждаха, перяха по цял ден, изгаряха старите боклуци, боядисваха, освежаваха, изкопаваха си градинките, и правеха разсада за засаждане. Когато пораснеше го пикираха, изкарваха на слънце през деня да поукрепне, а вечер го прибираха обратно в къщи. Пенсионерите пък, които вече не можеха да излизат с лодките в морето, си бяха обградили по едно място горе на баира, дишаха тежко и стигаха до там на почивки. Там си бяха засадили лозички и дръвчета, ходеха да ги подрязват, да ги поизкопаят и да подготвят всичко за лятото. Лято и празник за тях отдавна бяха станали синоними.

Така беше всяка година, освен тази в която лятото не дойде и от морето продължаваше да се носи безутешност.

Всички се почувстваха измамени. Нямаше по-голяма измама от това лятото да не дойде и да не донесе другото море – слънчевото.

Някои казваха, че е от войната на север, други казваха, че щъркелите вече никога нямало да дойдат и да донесат със себе си южното настроение, трети казваха, че най-накрая идва краят но света, и мнозина се съгласяваха, и полудели от страх и лъжи на поредните избори, които сякаш бяха без край, гласуваха точно за такива политици - страхливи и лъжливи, а в същност обикновени крадци. И дори това, че пак им откраднаха изборите не ги вълнуваше особено, не му отделиха нужното внимание в разговорите , в крайна сметка те си знаеха, че винаги така ставаше, но от това, че някой им открадна лятото наистина ги болеше.

Нямаше ги птиците, липсваше им чуруликането, нямаше ги даже мухите и плъховете, да се ровят из кофите за боклук.

Точно тогава Мария откри, че е забравила как се плаче, и това я потресе из основи.

Ревеше и се като магаре, а дори една сълза не можеше да отрони. Сякаш сивата зима беше взела от нея както радостта и, така и способността и да се наплаче и да се пречисти. Нямаше точно определена причина, просто и се плачеше, което се дължеше може би на дългата зима, или от менопаузата, или на хилядите други неща за които може да се сети човек, но нищо не ставаше, и целият зимен товар от мисли и спомени, предчувствия и лоши предзнаменования, колкото и тя да се стараеше да не му обръща внимание, си стоеше в нея. Цяла зима гледаше как Никола нищо не правеше, а само седеше и дебелееше, и на няколко пъти и идваше да го убие. Друга година се търпеше, изтрайваха се някак си, но сега и дойде много.

    - Не мога да плача, каза му тя на вечеря, и той я погледна сякаш я виждаше за първи път.

   - Чудо голямо, аз пък не мога да се смея.

    - Ти никога не си могъл. Поне от както се познаваме.

    - Така е , той се усмихна накриво, преди тебе умирах от смях.

Може би просто станаха много зими, каза той след последвалата тишина, в която и двамата се бяха замислили.

      - Може би, съгласи се тя. Какво ли правят столетниците с толкова много зими на гърба си?

   - Носят си ги, отвърна и, и затова ходят прегърбени.

      -Поне да имахме деца, каза тя, нямаше да ни е толкова тежко.

- Ние имаме, забрави ли,

И тогава тя се сети за всичко, и пак и се доплака:

     -Лятото ще си дойдат.

     -Но само ако дойде лятото.

Децата са като нашественици, каза и той. В същност ние вече не им трябваме, трябва им само мястото.

В същото време Камелия, която живееше през две къщи и беше млада, хубава и влюбена в семинариста, и която подведена от името си, си мислеше че живота е цветя и рози, беше се качила на перваза на моста, и гледаше към тъмната вода. След нещастната си зимна любов тя по цели вечери ходеше по стелещите се мъгли до морето, и вече беше убедена, че можеше да ходи по каквото си иска, включително по въздух и вода. Оказа се, че не беше съвсем така. Колко пъти тя беше споделяла с лятното море своите желания, и знаеше, че то я чуваше. Но сега тази зимна прокоба не му даваше да дойде, някой лош, зъл и силен демон беше казал на зимното море своето жестоко желание, и сега то го изпълняваше.

Водата беше ледена, първите две минути и се струваше, че наистина умира, и си каза, че никога повече нямаше да си пожелае да е мъртва. Доплува до брега, изкатери се по камъните и като мокър плъх се дотътри до тях. Дългата зима не беше за всеки, дългата зима не беше за нас, свикналите на слънце и топлина. Баща и и тегли един пердах, а майка и ревеше и я пазеше. Всичко е от него, помисли си след това баща и, всичко е от тази тъга, която се стеле над морето и прониква в къщите. След което заключи всички врати и сложи още дърва в печката, макар да знаеше, че тя, тъгата въпреки всичко щеше да влезе през някоя пролука, и да започне да човърка в съзнанието му, докато не разкриеше и не изкараше наяве всичките негови страхове и неуспехи и не го накараше да се почувства сам, малък, грозен, неуспял и нищожен.

Нищо не можеше да се направи. Изкара бутилката със старата ракия, и си наля във водната чаша до половината.

Трябва да взема куче, каза си той, или пък котка, каквото и да е, но да е нещо от което тъгата се страхува.

Много неща взеха да стават в градчето. На никой не му се говореше за тях. И никое от тях не беше хубаво. Тъгата беше се просмукала в хората, дори и в най-твърдите от тях, и опашките пред лекарските кабинети станаха дълги.

Хората седяха пред кабинетите, гледаха тъжно, с поглед на бито куче, и си чакаха реда. Лекарите знаеха какво е това, затова на повечето предписваха болкоуспокояващи за по две седмици, очистително, и аспирин за фантомни болки. Само тези с най-тежките случаи на тъга ги изпратиха на операция.

На Григор пък, който преди да си направи лодката, да стане рибар и да слезе на сушата, беше палубен боцман и знаеше всички пътища по южните морета, му избяга маймуната. Той контрабандно си беше донесъл една хваната от някоя далечна джунгла, и по незнайни причини я беше кръстил Ачо. Ачо вече два пъти беше тръгнал да бяга от къщи, животинките първи усещат настроенията на земята, та се наложи след като го хвана вторият път, и след като дълго и нашироко си говориха двамата, по-скоро Григор говореше, а маймунека само гледаше виновно докато си чоплеше бълхите, наложи се да му сложи нашийник и верига като на куче, което пък караше сега Ачо да изглежда като каторжник и вечер, загледани през прозореца, седнали един до друг, ядяха банани и си мечтаеха за лятото и жегата. Григор винаги си мислеше че щом има маймуна, трябва да има и лято. Едното винаги вървеше с другото, поне за него. Може би трябваше да си донесе повече маймуни навремето, но най-вероятно митничарите щяха да го хванат. Чудеше се обаче сега какво да мисли и се зарови в паметта си - сети се, че беше забравил къде е сложил шареният хамак, който беше купил от Венесуела, и който беше прибрал миналото лято. Друга година по същото това време той вече го беше изкарал и с Ачо се люлееха на него докато се стъмни. Липсваше му. Вече всичко му липсваше.

       -Какво ще правим, питаха се рибарите, защото на всички им беше ясно, че нещо не беше наред.

           -Какво ще правим, каза Марио, най-възрастният от тях, на когото всички викаха Морския - като никога нищо друго не сме правили освен да чакаме лятото и рибата?

И никой не разбра това какво беше - въпрос, констатация, или обвинение.

Долових го няколко седмици по-късно когато ходех по брега и душех въздуха наситен с мириса на водорасли.

Видях гларусите които кръжаха като перушинки над прибоя, и които също като мен по някакви безкрайно малки белези и неведоми сигнали бяха доловили, че тежката непоносимост вече я нямаше. Морето беше сиво, но не и тъжно. Отидох горе на брега и се разкрещях.

           -Свърши се, виках аз и продължих да крещя и да повтарям като изтърван папагал – свърши се, а те наизлязоха от къщите си и се засмяха. Знаем, казаха. Снощи всички сънувахме, че отплаваме.