Всеки ден, когато се връщах от работа, пътят ми минаваше покрай една детска площадка в междублоковите пространства. Обикновенна, само с една люлка и пясъчник. Направи ми впечатление, че всеки път там виждах да седи самотно, на люлката, едно и също момиченце. Независимо дали е слънце, дъжд или вятър. Дори и да имаше други деца, те си играеха отделно от него.
Веднъж, по-късно след работа излязох да напазарувам. Същото момиченце седеше отново там, самичко на люлката. Времето не беше хубаво, но то продължаваше да си седи. Връщайки се от магазина, се спрях и го заговорих.
- Здравей, мъниче! Ще простинеш тук. Защо не се прибереш в къщи? Няма ли да ти се карат?
- Не трябва да се прибирам. Мама не дава сега да съм си дома.
- Че защо да не дава? А ако се разболееш?
- Няма, свикнала съм. Но по това време тя е там с чичкото и иска аз да съм навън.
- Как с чичкото? – не можах веднага да проумея.
- Ами всеки ден при нея идват чичковци да я гушкат, после и дават парички. А тя не обича аз да съм там ...