Мал не отделяше очи от неговите и мълчеше. А Хари имаше чувство, че изведнъж морето се е надигнало и той потъва в солените води под кила на кораба.

     - До изгрева остават няколко часа. - каза тя толкова тихо, че мъжът едва я чу. - Посвири ми на пианото! Както някога.

    Имаше нещо нередно. Тя се държеше странно. Но все пак Хари се отдръпна от нея и отиде до музикалния инструмент. Не я попита какво да изсвири – мелодията сама потече изпод пръстите му. Спомняше си за всички сънища, които така и не ѝ разказа, за всички самотни нощи, в които се нуждаеше от нея, от прегръдката ѝ.

    Някога тя беше всичко за него – по-важна от въздуха, който дишаше, неговата единствена, истинска любов, негов приятел. Тя го изслушваше и го разбираше. Когато погледнеше в очите й, се чувстваше по-уверен от всякога. Някога тя беше единственото, което му беше нужно, за да се превърне този Остров в рай. Сега? Хари не знаеше. Беше объркан. Спря да свири.

    Стъпките й отекнаха в тишината на каютата. Мал застана между него и пианото и погледите им се срещнаха. В нейните очи Хари видя нещо, което го обърка още повече. В гърдите му се оформи предчувстие за неизбежен край.

    Мал седна в скута му и го прегърна през врата, притискайки се към него. Мъжът трепна. Вече не разпознаваше своята Берти в тази жена. Ръцете му бавно я докоснаха и неуверено се плъзнаха по гърба й. Сякаш се съмняваше, че тя е там.

     - Студено е. - Тя зарови лице в рамото му. Дъхът й галеше врата му. А Хари се чувстваше неспособен да стори нещо друго, освен да я държи в обятията си, опивайки се от аромата й. - Топъл си.

     - Случило ли се е нещо, Берти?

     - Иска ми се да остана тук завинаги.

    Това не звучеше никак добре. Не защото Хари не искаше същото, а защото Мал, която познаваше, никога не би признала подобно нещо.

    Отвън, от кея, се чу китара. Хари знаеше, че никога няма да забрави тази нощ, в която Берти сама беше дошла при него. И дори чувстото, че точно сега я губи завинаги, не можеше да го накара да разтвори обятията си и да я пусне да си отиде.

    Не знаеше колко време е минало, но Хук в един миг осети равномерното й дишане, а в следващия момент ръцете й паднаха от врата му. Хари стана и внимателно я пренесе на койката. После легна до нея и отново я прегърна. Скоро и той заспа.

    Хари се събуди от нахълтването на Си Джей в стаята му. Навън слънцето вече се беше издигнало високо над хоризонта.

     - Хари, нещо става с купола! - извика тя развълнувано.

     - Как така? - Попита я мъжът объркано. - Какво имаш предвид?

     - Няма го. Преградата е вдигната.

    Погледът му се стрелна към мястото до него на койката. Мал не беше там. Вместо нея на възглавницата лежеше бележка.

"Ако все още не си узнал, вероятно скоро ще се случи. Прости ми, че не ти казах! Исках, но не знаех как. Сбогом, Хари!"

    През тези няколко секунди, докато Хук четеше написаното от Мал, сестра му включи телевизора.

     - От днес куполът над Острова на изгубените ще бъде вдигнат завинаги. Крал Бен взе решение това да бъде подаръкът за съпругата му по случай сватбата им.

    На екрана се появи щастливата двойка, поздравяваща тълпата от терасата на двореца си. Булката носеше бледо-виолетова рокля, черната й коса, събрана в сложна прическа, проблясваше с оттенъци под светлината на слънцето. Но въпреки умелия грим под очите й се виждаха тъмни кръгове, разкриващи истината. Отново го беше предала.

     - Мразя те, Мал! - Повтаряше наум пиратът, а ръката му несъзнателно продължаваше да мачка бележката.

КРАЙ?