Спряха за малко да се поразтъпчат. Слязоха от маздата. На едно бяло листче, скъсано на ръка и защипано с кабърче на дървото до първата къща, имаше син печат и подпис. Мъжът доближи и прочете на глас:

     – Ще се спира водата.

     – Как? Тук! Точно тук ли?

     – Така пише. Няма страшно.

     – Не ме е страх. Учудена съм. Тук навсякъде тече вода. Не видя ли чешмите?

     Докато се изкачваха по стръмните планински завои, минаха покрай десетина стари чешми, иззидани грубо и малко накриво, но чучурите им – ту капят, ту текат, не спират, вода има, въпреки че е краят на юли. „Гората винаги крие влага в себе си – замисли се тя, – като очите е. А затъжи ли се наесен, руква от нея като из ведро.”

     – Виж как са направени улиците – продължи на глас. – По средата има нещо като вада от заоблени камъни – потече ли силно водата, да се оттича надолу, към реката. А покрай оградите са сложили нещо като промазан балатум – да пази старините от ручеите. Водата тук е в изобилие. Какъв режим? Глупости.

     Качиха се обратно в колата. Помълчаха.

     Паркираха маздата на едно стръмно място. Прецениха, че там трябва да е най-близо до хотела. Отляво имаше трактор с обърнато ремарке и огромни протрити гуми, отдясно – полуразрушена къща с два изсъхнали кипариса пред нея, а по-нагоре – празно място, оградено с тараби. Вътре се виждаха дървесни трупи с обелена кора и някакви счупени стари машини.

     – Няма да пречи – каза жената и изключи двигателя. Тя шофираше.

     – Няма – съгласи се мъжът. – Най-много да я одраскат с нещо.

     – Едва ли.

     Селцето беше заспало. Пред магазина децата играеха на домино, старците пиеха бира, младите – ракия, а пощаджията дремеше. Нямаше поща. Дебел мъж на около шейсет по потник се люлееше бавно на огромна люлка и отпиваше от бутилката в ръката си.

     Намериха заведението, което според агенцията в интернет трябваше да е едновременно и хотел. Не беше така. Дадоха им ключовете и ги помолиха да почакат. Седнаха на дървена пейка. Тонколоната изстрелваше трели на песни за македонски герои, паднали за свобода. После темата беше сменена и тъжен мъжки глас запя за тежката съдба на македонско девойче, което нямало ни баща, ни майка. Горкото то. Дойде младеж с огромен задник и ги съпроводи до Бобевата къща – там всъщност беше хотелът. Къщата беше стара. Стълбите скърцаха, миришеше на застояло.

     – Това е апартамент номер две – младежът посочи потъмняла от времето врата, на която някой беше написал с разкривен почерк „Одая за гости”. – Ако имате нужда от нещо, в ресторанта съм.

     Ресторантът беше наблизо и младежът работеше там.

     Двойно легло. Шкаф, пълен с родопски одеяла. Кандило, старинно, грозно. До него – още едно. Счупен прозорец с бели дантелени пердета. Баня, тоалетна, душ. И черга. Това беше апартаментът.

     – Скромничко – каза мъжът. – Но пък има веранда. Чардак.

     Наистина имаше.

     Той излезе и се наслади на гледката: планината тук правеше две огромни извивки, като ноздри на нос. Високите дървета стърчаха гордо и неподвижно, игличките на боровете, побелели тук-там от разкъсаните сенки на залязващото слънце, приличаха на четина.

     Жената дойде след малко:

     – Има топла вода. Изобщо – има вода. Няма никакъв режим.

     – Стига с тая вода. Не сме дошли на водопой.

     – А за какво сме дошли?

     – Ще видим. Може пък да е имало защо.

     Къщата беше на около двеста години. Малко модернизирана, постъкмена, зашита криво-ляво, но стара. Покривът – от каменни плочи. Всички къщи бяха такива. Зидовете бяха начумерени, остри и зъбати със стърчащите по тях неравности на камъните.

     – Това е суха зидария. Знаеш ли как се прави? – Мъжът водеше жената из уличките, стискаше ръката ѝ и обясняваше едно-друго. Изглеждаше компетентен.

     – Точно сухата зидария съм пропуснала да науча как се прави. – Тя изсумтя и дръпна ръката си. Слънцето напичаше въпреки късния час. Не ѝ се ходеше. – Нека поседнем.

     Намериха пейка при една огромна къща долу в дерето, почти до реката. Помълчаха. Миришеше на бъз и на коприва. Някъде далече се чу смях на дете.

     – Жадна съм – каза тя.

     – Ще минем през магазина на връщане. На път ни е.

     Направиха си снимки.

     Пред магазина младите мъже вече бяха почти пияни, а старците допиваха бирата си. Децата още играеха на домино, а дебелият чичко на около шейсет още се люлееше на люлката и продължаваше да стиска празната бутилка. Никой не разговаряше с никого. Само децата от време на време спореха за играта.

     – Лев и четиресет – каза продавачът бавно и с досада. Не му се ставаше само за две малки бутилки минерална вода, но нямаше как – трябваше да ги обслужи. – Нещо друго ще искате ли?

     – Не – каза мъжът. – Благодаря. Ето точно.

     Отброи стотинките. Продавачът ги погледна и ги смете с шепа като трохи от тезгяха. Изсипа ги в касичката и излезе навън преди клиентите.

     Жената открадна два банана от рафта в ъгъла и ги сложи в чантата си. Мъжът я погледна благосклонно.

     – Така си отмъщавам за лошото отношение – обясни тя, когато се отдалечиха.

     Минаха покрай маздата. Никой не я беше одраскал. Някакъв москвич със софийски номер беше спрял напряко и преграждаше пътя на трактора. Той нямаше как да излезе.

     Влязоха в ресторанта. Имаха запазена маса. Тази маса представляваше огромен каменен блок, незнайно как донесен точно тук и поставен върху четири здрави пъна от бук. Накъдрени стари лозници оплитаха клоните си над тях в разкошна асма, която се сливаше с ябълка, разстлала клоните си върху дървената конструкция. Узрелите плодове се подаваха отгоре – огромни и любопитни зелени очи, от онези, които са вечно влажни.

     Младежът с дебелия задник им донесе по една папка с меню. Беше си сменил анцуга, този беше по-тъмно сив. А може би просто зелената сянка го правеше различен.

     – Видя ли колко много некролози имаше по вратите в селото? – попита жената, докато разглеждаше винения лист. – Тук хората май си живеят на старини. Дори видях един старец да си полива градинката. Идват тук в края на живота си, за да умрат.

     Мъжът не отговори. Беше съгласен. На отсрещната маса се бяха настанили две семейства с малки деца. Едно от децата плачеше.

     – К*ра да му ядете! – внезапно се ядоса жена с дънки и престилка; седеше на същата маса и досега разговаряше съвсем спокойно, изглежда беше близка с другите. Рипна от масата и се отдалечи, мърморейки. Забеляза гостите, доближи и попита: – Настанихте ли се вече? Как е одаята?

     Отговориха учтиво и неискрено. Може би всичко щеше да е що-годе нормално, ако някой не беше набичил телевизора си в одаята над тях и слушаше как обясняват нещо за дизелов двигател, за Луната и за фалита на голяма банка, която била ограбена – преди или след фалита си, това не стана ясно. Връзката между Луната и този банков фалит им се стори прекалено метафорична, но чутото за грабежа ги подсети да откраднат родопските одеяла от шкафа, когато напускат стаята. Нямаше как да ги хванат. Дори не бяха записали имената им. Изобщо нямаше книга за посетителите. Тъпо село.

     – Тия онам са мои роднини – уведоми ги жената с престилката. – Сега ще се махнат оттука. Само пречат. И дразнят детето. Малко е още. Не му е тука мястото.

     Групата от съседната маса наистина стана – като по команда. Детето спря да плаче, вероятно уплашено от ядосания призив, който чуха всички преди малко.

     – Айде, със здраве! – махна тя след тях. Седна на каменната маса, прибра листчето с надпис „Резерве” и съобщи: – Аз съм тука съдържателка. С мъжа ми почнахме тоя бизнес преди петнайсет години. Момчето ми е син – посочи с поглед самодоволния младеж с дебелия задник, който все шеташе нагоре-надолу. Изглеждаше горда и дори възхитена. – Ще ви оставя сега да си изберете от менюто. Само да ви кажа: ракията е домашна, виното – също. Имаме паприкована сланинка, шарена, осолена. Страшна е за мезе. Много вино пие. Иначе наденицата също си е наша. И кюфтетата.

     Тръгна си доволна от разяснението.

     Виното от арония не беше хубаво. Ракията обаче беше истинска. Мъжът примляскваше доволно при всяка глътка. Доматите не бяха от градината, защото не миришеха на пресни. Чушките също бяха от консерва. Но нищо. Вечерята беше прилична.

     – Ти тъкмо тук ли реши да поръчаш сирене с мед? И то в пергамент! – присмя се мъжът. – Опитай нещо традиционно.

     Тя се нацупи. Сиренето имаше странен вкус.

     – Няма значение. Не съм много гладна. Ще ям от твоето.

     Смениха виното. Другото, от боровинки, беше по-приятно. Стъмни се.

     Пуснаха крушките, които досега не се виждаха, сгушени между листата на лозата и на ябълката. Зажужаха мухи. Македонското девойче се обади от усилвателите. Дойдоха цели тумби хора. Един възпитан и аристократичен мъж, облечен като за сафари, си поръча вино, седна на масата близо до откритата камина с подредени в нея дърва и млъкна достолепно. Имаше прошарена брада и приличаше на Хемингуей.

     – Ще ви обслужват и други, не само аз – рече жената с престилката, докато минаваше покрай тях. – Стана много оживено. Така е вечер. Ама тука сме само наши хора, не се бойте. Момичето е приятелка на сина ми, малко е алтава, ама не ѝ се връзвайте. Поръчайте си от домашния хляб, сега го опекохме. Майка ми забрави да му сложи сол, но още е топъл, пари.

     Погачата се оказа освен безсолна и препечена. Но имаше вкус. Момичето наистина не беше с всичкия си: напълно обяснимо обстоятелство предвид факта, че беше приятелка на този задник, сина на съдържателката.

     – Казах още една ракия, а не бутилка ром – каза ѝ ядосано мъжът.

     – Не съм ви чула. Аз не нося ром. Това е коняк. – Имаше обица на езика.

     – Благодаря за уточнението. Нека сега да повторим, ако обичаш. Какво поръчах?

     – Ракия. Студена. Домашна.

     – Точно така! Браво, моето момиче. Това ми донеси. Моля.

     Тя се зарадва на нещо и се разбърза.

     – Добронамерена е. Съвсем луда очевидно.

     – Да, приятно момиче – съгласи се жената. – Горкото.

     Достолепният с брадата хапваше яйца на очи, топеше в чинията и отпиваше от виното с големи глътки. Чашата му беше огромна, като бокал. Поръча си люти чушки, изяде и тях, после седна на вехто канапе до камината и започна да разглежда присъстващите с интерес. По някое време стана и запали огъня с кибрит. Чувстваше се като у дома си.

     Масата му беше заета от две красиви млади момичета. Те седнаха, не поръчаха  нищо, само гледаха в смартфоните си и натискаха копчетата.

     – Хубави проститутки – отбеляза мъжът. – Особено едната. Ще ги заговоря.

     – Не са проститутки. Сигурно се местни моми. Не виждаш ли, че не търсят контакт. Просто си седят и чатят.

     На път към тоалетната той заговори едното момиче. Тя се усмихна, стана и го последва.

     Върна се след петнайсетина минути.

     – Къде беше? – сгълча го рязко жената. – Няма кой да ми поръча още вино! Тая курва само тебе те обслужва! Махам през цялото време, а тя не ме забелязва.

     – Коя курва? – мъжът се обърка вече. Сети се, че става въпрос за приятелката на младежа със задника. – Момичето просто не е напълно нормално. Сега ще го помоля да ни обслужи.

     Щракна с пръсти и девойчето с обица на езика се появи.

     – Още една каничка от същото вино, моля – поръча той. – Но нека да не е ром, нито коняк. Просто вино, става, нали? И каничка за масата с двете момичета – посочи с поглед красавиците на масата до огнището.

     Девойчето намигна и се изплези, за да покаже оверлога си. Жената се засмя.

     – Май това е твоето място. Всички те харесват. С каничка вино ли ще платиш на тъжната?

     Едната от младите красавици – тази, която го последва, наистина гледаше тъжно.

     "Ако умрам ил загинам, не мой да ме жалите...", пееше Костадин Гугов. Не го жалеха – музиката беше на макс.

     Хемингуей спеше тихо до огнището.

     Объркаха улицата към Бобевата къща, беше съвсем тъмно. Само една лампа светеше на ъгъла. Минаваше полунощ. Ориентираха се накрая, прибраха се в стаята и заспаха веднага.

     Рано сутринта опаковаха всичко, което смятаха да откраднат. Носеха три найлонови чувала. Родопските одеяла напъхаха в два от тях, в третия – съдържанието на малкия хладилник, една стара свещ, пердетата, две лампи и счупеното огледало.

     – Огледалото защо ти е? – попита мъжът.

     – Не знам. Сигурно за спомен.

     – То е счупено.

     – Счупеното носи късмет.

     Излязоха и заключиха отвън.

     Долу входната порта заяде, вдигнаха резето с усилие и я оставиха отворена.

     – Тук няма нищо за крадене вече – ухили се мъжът. – Ти стой тука, аз ще докарам маздата. Да пъхнем чувалите направо в багажника.

     Москвичът стоеше на същото място. Докато маневрираше, леко одра дясната врата в него и изпсува.

     – Скапано село! Нямат пари дори за чакъл. Камъняци навсякъде. Човек не може паркира спокойно.

     Втори път ожули колата на ъгъла при старата лампа. Разкрещя си, но тя му даде знак да бъде по-тих. Трябваше да се изметат незабелязано.

     – Ще пием кафе в съседното село – каза тя в колата. – Тук приключихме. Беше приятно. Ако изключим вечерята.

     Мъжът беше подобрил настроението си. Възрази:

     – Че то вечерята беше най-приятната част! Изобщо не платих и стотинка. Излъгах оная с престилката, че ще платим на закуска.

     – А аз откраднах приборите – усмихна се доволно жената. – В дамската ми чанта са.

     Имаше много завои. Гледката беше прекрасна: дърветата блестяха на слънцето, въздухът – плътен и треперлив,  разнасяше като ехо из хълмовете и падините шума на двигателя.

     Спряха до една дървена кръчмичка по пътя. Беше време за закуска. Пържени филийки. Сладко от горски малини. Направиха си снимки. Пепелникът беше дървен, тук всичко беше от дърво. Откраднаха го.

     Както обикновено, изскочиха от заведението като тапа от бутилка, не искаха някой да ги пита дали ще платят, този въпрос не беше уместен. Огледаха се. Колата я нямаше.

     – Нали тук паркирахме? – попита мъжът.

     – Разбира се, че тук. Маздата беше тук преди малко.

     Тя посочи точно мястото с върха на обувката си.

     – Обаче сега я няма. Колата я няма.

     – Виждам това! Спри да го повтаряш. Тръгвай да я търсиш. Попитай първо вътре.

     Никой нищо не беше видял.

     – Обади се на полицията! – изкрещя му тя.

     – Не бива. Ще намерят чувалите в багажника. А и... – Той трескаво ровеше в джобовете си. – Джиесемът ми остана в жабката, при портфейла.

     – Искаш да кажеш, че... и парите! По дяволите!