Най-сладкото табу

Гледачката надникна през прозореца. Опашката беше огромна. Въздъхна и отпи глътка ароматно кафе. Денят се очертаваше тежък. Дано нямаше  хора за  някаква магия днес. Не  я практикуваше, обикновено прехвърляше случаите към ходжата в съседното село. Мъжете пó са на  “ти” с тъмните сили.

Застана зад пердето и се загледа в лицата отсреща. Всеки понесъл болка, скрито желание и надежда. Една жена се открояваше сред всички. С избеляла рокля на цветчета, къса коса, без грим и без чанта. Опита се да проникне в мислите ú, не се получи. Опита втори път - нищо. Жената не беше тук, а някъде много далеч,  отцепила от света и хората.

Остави чашата с кафе. Знаеше какво  е забранено. Още когато получи своята дарба, трябваше да избере. Сега нямаше право да променя съдби. Имаше опасност да загуби сила и да не може да гледа в бъдното. И тогава край с  цялото ú семейство. Истина или не – чуждата болка ги хранеше. Тайно в себе си винаги бе искала да го наруши – най-сладкото табу за всяка гледачка – да натрие носа на Съдбата и да обърне живота на някого  в светлина.

Отново погледна тълпата пред  къщата и жената с избелялата рокля. Усети гъдел в сърцето  и желание да разгадае нейната тайна, а защо не  да обърне съдбата ú?

Когато посетителката влезе,  Мария усети чуждото енергийно поле като пролетен полъх. Цветът му бе слънчев, с меко сияние, като утринен изгрев. Усмихна се и попита приятелски.

-  Какво те води насам, слънчево цвете?

Жената седна накрая на стола, стиснала пръсти. Облиза пресъхналите устни притеснено и я погледна с надежда.

Гледачката се вмъкна в очите ú - такива са  на  гладните деца, които искат, но не смеят да си поискат храна. Нещо в стомаха ú се преобърна.

- Какво искаш да гледам – пари, здраве, късмет?- опипа почвата тя.

- О, нито едното –  запърха с ръце жената. - Дойдох само да питам за един човек.

Очите на двете жени се вгледаха едни в други - светлина, мъка и нежност просветваше в тях. За секунда гледачката сякаш видя своето сърце в другата.

- Носиш ли дреха или кичур коса от него – професионално попита Мария.

- Не - уплашено прошепна другата. -  Нямам.

- Писмо, снимка, някаква негова вещ. И какво точно искаш да знаеш.

Бледото цвете бръкна в джоба на басмяната рокля и измъкна сгънат на четири лист - принтирано писмо и копирана върху него мъничка снимка.

- Трябва да е написано от ръката му, но  все пак ще опитам – замислено каза гледачката.

Пое листа (посетителката ú го подаде с треперещи пръсти)  и се зачете: ”Аз и ти, Синя Луна, някъде там, където някога ще бъдем неразделни във вечността. Вятърът няма да спре да целува палмите. Слънцето няма да спре да целува морето. Аз няма да спра да те обичам. Крис ”

Вгледа се в снимката - млад мъж на брега на морето, палмите наистина танцуват с вятъра и слънцето целува вълните. Светли очи, чувствени устни. Не е красавец, животът му е мъка без нея, но никога няма да изостави палмите, за да се върне тук. Видя го с жена му да вечеря без думи, видя го да пие в бара до полунощ със спомена за тази, която седи срещу нея. Погледна в бъдещето и не ги видя заедно. „Още една невъзможна любов, Господи! Още една мъка!”

- Какво искаш да знаеш - попита Мария, без да вдига поглед от листа, за да не се издаде.

- Само дали  още е жив и здрав - прошепна жената.

Усети как гърлото я засърбя отвътре, сякаш го посипаха с прах.

- Не искаш ли да ти гледам на теб, да видя дали ще се върне?

- Не – тъжно каза жената - той вече избра. Исках  само да знам дали е добре.

- Слушай - гледачката се наклони близо до нея – отвън има четири-пет разбити мъжки сърца, мога да ти избера най-доброто.

- Не, не, не – уплашено поскочи жената.

- Не може да имаш него, не искаш да го заместиш с друг, има ли смисъл да продължаваме – облегна се назад Мария.

Младата жена стана, взе листа обратно, сгъна го бавно и го прибра  в малкия джоб на роклята.

- Дошла си от другия край на България - раздразнено се обърна към нея гледачката - за да питаш само дали  е добре?

- Да - простичко отговори другата.

Остави новичка двайсетолевка на масата.

- Благодаря ви за всичко - каза тихо и тръгна към вратата.

Мария  не усети как  се завъртя. Енергията  на младата жена беше още  до нея. Улови я с първото блъсване на сърцето.

-  Да почака няколко минути другия - извика и събра цялата си душа.

Сля се с енергийното поле на излезлия ангел и полетя.

Когато се приземи в стаята, бяха минали няколко дълги минути. Кръвта ú пулсираше в слепоочията и всичко в нея трептеше. Можеше да изгуби своята сила, но го направи. И се усещаше по-светла от прозрачния облак навън.

Жената стоеше до чешмата под разцъфналата липа и плискаше лицето си, за да измие сълзите. Последните, които изплака за него. Но  още не го знаеше.

Самолетът от Палма за София щеше да излети точно по разписание с Крис Тихомиров на борда. Но мъжът още не знаеше за това.