Беше малко след девет часа сутринта, когато обух чехлите и тръгнах с абоката на ръката към будката за вестници. Утрото беше слънчево, но хладно. Излязох от болницата с усещането, че съм свободен – никой не ме спря, дори полицаят на изхода не заподозря, че се опитвам да избягам от болничното заведение. Не му пукаше. Гледаше с тъжно изумление онази старица на пейката. Тя държеше празна бутилка с вода и се молеше. Вероятно имаше нужда от още вода или от нещо друго. Но никой не помагаше.

     Промъкнах се покрай него и той дори не ме погледна.

     Така и трябва. Не му влиза в работата.

    Забързах се. Трябваше да наметна нещо, навън времето се оказа по-начумерено, отколкото изглеждаше през замърсения прозорец в болничната стая. Нямам намерение да бягам от болницата, подобни своеволия не се наказват по хипократовски начин, давам си сметка. Долавям и волята на доброто, което търси причина да ме върне в леглото, да застана по-близо до прозореца и да си прочета вестника, доколкото е възможно – на дневна светлина. Това е удоволствие, от онези, каквито нямам много напоследък. Обичах да се храня обилно и пищно в нехоспитализираната цивилизация, да пия хубаво вино и да се наслаждавам на женските тела. Нито едно от тези три неща не са ми достъпни тук, в отделението. Страдам, но доброволно донякъде. Виж, вестникът ще облекчи положението.

     Купувам го и се връщам. Облаци се появиха в небето, задуха отведнъж и ми се стори, че запръска ситен дъждец. Настръхнах. Забързах още повече. Тези стари софийски улички до Петте кьошета, затворените в себе си малки дворове, изпъкналите коренища на старите дървета, напукали плочките и асфалта по тротоарите... всичко това ме натъжи. Дори и остарялата табела на моя съученик, който продаваше палачинки в малкото заведение на ъгъла – почти десет години. Фирмата остана, провиснала като ненужна дъска между кабелите на сателитните чинии, ала съученикът ми се затри. Казват, че за последно го видели в моята болница. Беше сваляч, сигурно е забивал някоя засукана сестра с червено плюсче отпред на шапчицата си в полувремето между две палачинки с извара и две сърдечни операции.

     Тъкмо се опитах да си представя как изглеждам отстрани – нещо, което не обичам да правя, защото се обезличавам неимоверно – когато внезапно усетих миризмата на пържени тиквички. Намалих хода и като хрътка тръгнах след уханието. Да не би моят съученик да се е върнал и да е започнал да продава други изделия на кьошетата, не по-лоши от великолепните му палачинки? Всъщност аз го мразех. Отне най-хубавата девойка от мечтите ми, направи я своя съпруга, после я изостави и накрая... така и не разбрах какво стана накрая. Но нито в един от тези продължителни и мъчителни за мен мигове на времето тя не беше моя. И той не може да не е виновен за това.

     Обаче чух, че е умрял или е отишъл в чужбина, за да го стори. Не вярвам той лично да произвежда пържени тиквички. Точно сега. Доближих до миризмата с вяра, че няма да го срещна. Дъската на фирмата му, увита като Лаокоон в змиите на кабелите, ме насърчи. Тази дъска не рекламираше нищо.

     На втория етаж на стара, почти древна кооперация, разчорлена баба с провиснали стари, безцветни и надиплени чорапи на краката и с огромни чехли пържеше тиквички в голям, олющен тиган. Тиганът се намираше върху електрическа печка на неостъклената тераса, а наоколо, покрай тази печка, по прозорците, върху мозайката на балкона беше пълно с празни саксии. Нямаше никакво цвете в тях. Странно. Този хаос беше умишлено създаден, за да всява някакво чувство. На мен така ми се стори. Бабата беше единственото живо същество на тази тераса, а вероятно и в целия ощавен, съсухрен дом, и се зачудих дали преди много, много години същата жена е била млада и е получавала по една саксия всеки месец от своя любим, като знак за нещо. Или от децата си. Или пък не? Може да си ги е купувала, за да не бъде съвсем сама, цветята разсейват мъката, а някои даже твърдят, че можели да говорят. Като кучетата например. Аз им вярвам, въпреки че моето куче не е от приказливите, доколкото успях да схвана, особено когато вечер общуваме дълго, задочно и мълчаливо пред камината. Нека призная, че кучето е женско и не обича футбол. При това отдавна не живее при мен.

     Останах да зяпам, да спекулирам и да предполагам. Уж бързах, ала вкусът на пържени тиквички ми е любим и ме спря. Представих си домашно кисело мляко, гъсто, чесън, копър и малко сол. Както споделих, обичам вкусната храна. Особено прясно приготвената.

     – Ела, бре момче! – провикна се бабата. – Чш! Ало! На тебе говоря. Ще ти сервирам една чиния тиквички. Искаш ли?

     Не подозирах, че ме е забелязала.

      Сега какво да правя? Малко ме плаши тази старица.

     – Не, благодаря ви, госпожо – измърморих. – Аз съм болен.

Вдигнах ръката да покажа абоката. Добре направих, че не помолих да го увият с бинт, както правят другите болни, излизайки от отделението. Пък и аз само за минутки се изнизах, няма смисъл да ме опаковат.

     – Ами именно, да, затова те каня. Ясен си ми от пръв поглед. Ще похапнеш и по-бързо ще оздравееш. Айде, качвай се, да не изстинат. Айде, ей! Чш! Айде, бре! Какво чакаш?

     Какво пък толкова, никой не ме чака в болничната стая, едва ли е отчетено отсъствието ми, нищо че в инструкциите на заведението, залепени на вътрешната част на гарадероба, пише, че при излизане извън границите на болницата задължително трябва да уведомим старшата сестра. Задължително е изписано с главни букви, за да стряска. Ако не беше написано така, нямаше да е задължително сигурно. Обаче са пропуснали да очертаят графично границите според окомера на геолозите и на устройствения план. Хора като мен могат да решат, че болницата е безгранична.

     Изкачих се бавно по старите стълби. Странно, сънувал съм нещо подобно. От много години сънувам, че живея или съм живял под наем в стара кооперация близо до центъра. И всеки път, когато влизам в нея и се изкачвам на третия етаж, където е стаята ми, установявам, че разни стъпала са пропаднали. Сринали са, липсват. Те са дъбови и изгнили. Рушат се като да са прогризани от дървояди, перилата също се клатят; ала тайно някой ги поправя, кога и кой – не се знае. Непрекъснато, безшумно, невидимо обаче го прави. Упорито. После други стъпала падаха, в друг сън, но неведомият доброволец отново ги ремонтираше. Въпреки това стълбището всеки ден беше полуразрушено и на мен ми ставаше все по-трудно да се прибирам в квартирата си.

     „Сигурно един ден никога няма да мога да стигна и ще се наложи да нощувам навън!“, говоря на себе си с ужас. И този стар, скърцащ дом ми се струва толкова студен и отблъскващ, че започвам да го мразя. Нищо, че хората тук ме познават и дори ме поздравяват – всички имат откачен вид и приличат на сенки, които не се нуждаят от стълбище, за да достигнат до апартаментите си.

     Всъщност, ясно ми е, помня отчетливо, че в реалния живот наистина съм наемал подобно жилище. Беше ужасно. Аз бях млад. Така че всичко беше наред по принцип: ужасът и младостта се възприемат поносимо, защото се отричат. Наблизо имаше бензиностанция и миришеше на нафта. А до входа на кооперацията продаваха в нещо като павилион мастика и пържени картофи, нищо друго. Вкусни бяха. Проблемът изникна в деня, когато пропадна стълбището и аз не посмях да направя онзи огромен скок, който си позволи моят съквартирант – той се засили и прелетя от мансардата, където преживявахме, до площадката на втория етаж. Беше нечовешко изпълнение. Аз не посмях да го направя и той умря от смях. Стоях горе цели два дни, докато най-сетне събрахме пари да оправим поразията. Аз моите пари ги хвърлих от прозореца, нямаше кой и как да ми ги вземе иначе. Подиграваха ми се. Не точно затова, че бях скапаняк, а задето си бях позволил да настаня в стаята си моята приятелка. Тогава разбрах какво е да си недостоен. Тъпо усещане е, не точно болезнено. И разбрах, че е по-лошо да не си в състояние да излезеш, отколкото да си се осмелил да влезеш. В каквото и да е.

     Тази мисъл ме спря по средата към втория етаж. Долавях все по-отчетливо миризмата на пържените тиквички. Слюнките ми потекоха.

     Въпреки това се спрях. Откъде-накъде ще ме кани на гости тази баба? Не се ли страхува? Може да съм заразно болен? Видя абоката. Може да съм луд. А тя очевидно живее сама. Не е нормално да привиква млади мъже при себе си и да ги черпи с тиквички рано сутрин. Нищо от това не е нормално – нито бабата със съдраните чорапи, нито този ранен час, в който никой обичайно не закусва тиквички с чесън. И това: „Ей, чш!“ Хм. Разумът надделя и аз бавно и разумно започнах да слизам по стълбището обратно. Стъпалата бяха дървени и скърцаха като в квартирата ми преди години. Нищо чудно да се сринат под нозете ми. Ето: чувам собствената си тежест. Отново онова отчаяно, бавно и мъчително стенание на дървесината, сякаш някой разкъсва влакната ѝ отвътре.

     Излязох предпазливо, затворих бавно вратата да не скърша пантите и дори не вдигнах глава да видя дали старицата е още на балкона. На тротоара съм вече, при старите мазолести крака на дърветата, напукали с вените си краищата на плочките и на асфалта. Ще се прибера в болницата и ще си прочета вестника. Може храната там да не е хубава, дори на моменти да нагарча, но все пак е проверена. Тази отчаяна разчорлена жена на преклонна възраст най-вероятно иска да ме отрови. Защо не? Старите хора понякога мечтаят да си отмъстят на младите за нещо, което те сами не могат да определят. Във всеки случай съм виждал повече злобни старци, отколкото вежливи младежи. На едните им е виновна държавата и възрастта, на другите – възрастта и държавата.

     Все пак любопитството надделя и погледнах към терасата на втория етаж, преди да се отдалеча. Нямаше никаква баба, а и не видях нито котлона, нито тигана. Въпреки че беше септември, всичките саксии бяха с поникнали в тях свежи цветя – имаше най-различни видове и бяха накацали на перваза пред голямото стъкло на прозореца, висяха на въжета или бяха поставени на рафтовете на специални етажерки... Цяла градина. Намръщих се и ми се стори, че съм минал от отсрещната страна на кооперацията и това трябва да е друг балкон. Обиколих два пъти – нямаше друг балкон, а и останалите жилища в тази стара сграда изглеждаха необитаеми: прогнили дървени первази, изпочупени прозорци, намокрени и изгнили вълнени кожухчета под тях във вид на парцалени салами, съвсем оцапани и прашасяли. Една беше терасата, цялата във флора. И никакави тиквички.

     Стана ми студено, зави ми се свят, чехлите започнаха да ми убиват босите крака, студени и наедрели от силните лекарства, заръмя и побързах да се прибера на сухо, в уютното си операционно легло, близо до прозореца, за да прочета вестника и после да обядвам бавно, за да отдалеча времето до вливането от системите. Когато човек е болен, малко са нещата, доставящи му удоволствие. И мислите му го връщат към събития, които са били, но не са свършили, или пък политат към други, дето предстои да възникнат, но не им е дошло времето, ако изобщо реши да дойде.

     Тази баба беше съвсем реална и напълно жива; цветята – също. Но съществуваха в различно време. Онова, през което реших да спра да се катеря нагоре по изгнилата стълба към дома на старицата, защото прецених, че не бива или не е разумно; и другото време, в което съм се върнал назад по стъпалата на живота, за да съхраня остатъка от него. Странно: различни времена в един миг. Възможно ли е? Нима едно и също стълбище може да бъде еднакво непреодолимо цял живот – досущ като сърцето на момичето, което се засрами от мен в оная злополучна квартира? Ако скочиш отвисоко, може да се пребиеш; не го ли направиш – пак ще е същото, но повече боли.

     Наежих се. Винаги правя така, когато не знам отговора на въпроси, които сам си задавам. Взел съм обаче правилно решение: по-добре е да не влизам, защото влизането е лесно, а излизането – трудно. Колкото и привлекателно да изглежда първото и елементарно второто. Като в квартирата от моята младост, където приятелката ми се почувства незащитена. Дори посрамена. Още тогава се заклех никога да не влизам там, откъдето да не мога да изляза същият.

Браво на мен. Помъдрял съм.

     Обаче... с кой акъл тогава влязох в болницата?

     – Ооо! – зарадва се съквартирантът ми, като ме видя, че нахлувам в коридора на стаята, мокър и ядосан, с мръсните си чехли, върху които непохватно бях нахлузил калцуни. Още ме болеше да се свивам, но ги свалих и ги хвърлих в коша до леглото: и калцуните, и чехлите. От снощи е при мен този, набор ми е, като го гледам, и той след реанимация. Не очаквах, че ще се е събудил толкова рано. – Похвално – рече – си сторил. – Купил си вестник. Защо ти е?

     Има маркучи по себе си, но се чувства волно като в басейн, не му пука, шава.

     Не отговарям. Не знам отговора. Да беше попитал оня, помъдрелия.

     – Старшата те търси, братчет. Сестрата. Имала нещо важно да ти казва. Бая време те нямаше. Беше в лошо настроение. Ама тя си е винаги такава, май. Такваз си беше и преди да ме изкормят. Кисела. Бррр! Пък инак хубава жена. Жалко, нал? Въри ги разбери жените. А?

     Не отговарям. Ще има да ми четат конско, значи. Хич не могат и да допуснат, камо ли да се досетят тези тук хора какво изживях днес навън, в студената и влажна сутрин. Открих нещо важно.

     – Рак.

     Сковах се внезапно.

     – Какво? Какво каза? – Оня на леглото се смееше. Не на въпроса ми, беше докопал вестника. – Какво каза? – повторих. По вида му познах, че опиатите го държаха още. След час или два щеше да стане различно.

     – Аз съм зодия рак  – уточни. – Би ли ми дал подлистника, братчет, че падна. Още не мога да ставам. Да си прочета какво пише за зодията ми. Ей го там, под носилката се свря. А там, пази само уретъра. Супер си. Благодарско. Че то, като едното нищо... кой знае де, ама си викам, хе, така де, току-виж съм излязъл жив от тука. Защо не? Понявгаж астролозите познават. А? Я да видим какво пише.