Беше малко след девет часа сутринта, когато обух чехлите и тръгнах с абоката на ръката към будката за вестници. Утрото беше слънчево, но хладно. Излязох от болницата с усещането, че съм свободен – никой не ме спря, дори полицаят на изхода не заподозря, че се опитвам да избягам от болничното заведение. Не му пукаше. Гледаше с тъжно изумление онази старица на пейката. Тя държеше празна бутилка с вода и се молеше. Вероятно имаше нужда от още вода или от нещо друго. Но никой не помагаше.
Промъкнах се покрай него и той дори не ме погледна.
Така и трябва. Не му влиза в работата.
Забързах се. Трябваше да наметна нещо, навън времето се оказа по-начумерено, отколкото изглеждаше през замърсения прозорец в болничната стая. Нямам намерение да бягам от болницата, подобни своеволия не се наказват по хипократовски начин, давам си сметка. Долавям и волята на доброто, което търси причина да ме върне в леглото, да застана по-близо до прозореца и да си прочета вестника, доколкото е възможно – на дневна с ...