– Сигурна ли си? – попита я напрегнато страшникът.
– Напълно! Видях го! – и без да губи повече време, се затича обратно към сградата. – Хайде!
Страшникът я последва, а Франк отново излетя към прозореца. Лизи отвори рязко входната врата на блока, карайки я да се тресне шумно в стената, и затропа по тази на апартамента.
– Какво, нечистите да го вземат… – отвори Абрам.
Лизи се шмугна под ръката му. Зад себе си чу как Финиан обяснява набързо какво се случва, но тя вече беше в стаята. Майката на Танвир все още го прегръщаше, но сега го беше притиснала към себе си, сякаш да го предпази. Когато видя, че не нахлува някой разбойник, изражението й стана объркано.
– Какво става? – попита.
– Танвир е болен заради фантом. – обясни Елизабет. Хайранският й явно беше достатъчно ясен, защото жената ахна. – Може ли да го погледна отново?
– Аз… Да. Да!
Тя положи момченцето обратно на постелята, а Лизи коленичи от другата му страна, търсейки и най-малкият знак, но без да намери абсолютно нищо. Богове, дано беше права! Дано да не беше някой случаен фантом, привлечен от нещастието на семейството.
Но още докато се молеше, сетивата й вече долавяха познатото от работника мазно, мръсно усещане, дори и очите й да не виждаха източника. Съществото трябваше да се е скрило предния път. Беше се крило всеки път, когато родителите на Танвир бяха викали на помощ Сянка. Сега обаче не бе имало време да избяга.
Чудовището, което спеше в нея, надигна глава. Лизи усещаше глада му.
Финиан и Абрам влязоха в стаята, а погледът на момичето нервно се насочи към прозореца, на който силуетът на Франк се очертаваше. Дори и страшникът да не успееше, Ка’Раим нямаше да й позволи да изгуби себе си в глада отново. Беше й обещал. Не беше лесно да се довери, особено когато ставаше въпрос за живота на дете. Но нямаше избор точно по същата причина.
Лизи си пое дъх и затвори очи, опитвайки се да игнорира игличките, които изведнъж започнаха да боцкат пръстите й. Не бяха само от нерви. Беше магията й, която търсеше изход, за да се добере до фантома. Не трябваше да й го позволи. Нямаше да й го позволи.
Вдиша дълбоко и издиша бавно, напълно наясно, че не може да се бави още дълго.
Лизи отвори очи. И срещна тези на фантома, гледащ с очите на Танвир.
Момченцето седна в постелята като марионетка – със странно отпуснато тяло и килната на една страна глава. Майка му ахна и посегна да го прегърне, но Елизабет протегна ръка да я спре. Дори не можа да й каже да не го докосва, преди Танвир да изсъска и до преди миг отпуснатите му мускули да се напрегнат и той да скочи с нечовешко ръмжене към Елизабет.
Ноктите му полетяха към лицето й, но тя успя да стисне китките му, преди да е успял да я издере. Не беше лесно. Въпреки че детето приличаше повече на скелет, отколкото на живо същество, силата в ръцете му беше като на възрастен човек. Нямаше никакво съмнение, че фантомът контролира детето, но тя не можеше да го види. По-големият проблем обаче бе нещото в нея, заради което все още успяваше да удържи Танвир. Беше надушило плячката си и нямаше никакво намерение да се откаже от нея просто така. Трябваше да се бори със зъби и нокти да го държи под контрол, за да не…
– Къде е фантомът, Елизабет?
Викът на страшника съвсем близо до нея я стресна.
Изпусна китките на детето.
Изпусна и контролът над Сянката.
Топлината изпълни тялото й, карайки я несъзнателно да въздъхне с облекчение. Сякаш до този момент бе стояла на студено и сега я бяха пуснали да застане пред камина с бумтящ огън в уютна стая. Там нищо не я заплашваше и нищо не я тревожеше. Всеки проблем си имаше ясно и лесно решение.
Като момчето, което я нападаше.
Фантомът беше вътре в него. Елизабет го сграбчи за рамената, държейки го далеч от себе си, докато го оглеждаше. Виждаше ясно сребърната светлинка зад щръкналите му ребра. Виждаше и нишките, които се вклиняваха като корени в тялото и крайниците му. Чрез тях съществото бе изсмуквало живота му и пак чрез тях в момента го контролираше, карайки го да я дере и да щрака със зъби толкова близо до лицето й, че тя усещаше прокисналия му дъх и пръските слюнка, които капеха по бузите й.
Ръката й се стрелна и стисна момчето за гърлото. Не можеше да го наранява, затова трябваше да внимава. И да побърза.
– Излез. – нареди.
Както и при работника, фантомът се опита да се съпротиви. Танвир започна да се тресе и падна на колене, подбелил очи. Елизабет чу уплашен вик, а после Калахан да нарежда на родителите му да не се приближават.
Детето започна да се дави. Гърлото му се изду и фантомът започна да се придвижва от основата му към устата. Там започна да лази по езика и да трака с крачка по зъбите, опъвайки устните му отвътре, преди най-накрая да се промуши между тях.
Елизабет се изправи, пресегна се и го взе между пръстите си. Фантомът направи последен опит да се задържи, захващайки се с кукичките на крачетата си за кожата на Танвир, но тя го изтръгна.
– Пусни ме! – извърча на странния език, който не беше нито хайрански, нито фринийски, но въпреки това Елизабет разбираше. – Пусни ме и ще ти кажа! Ние знаем, че търсиш кой убива жриците!
Тя наклони глава на една страна, гледайки съществото с нов интерес. То веднага се възползва и продължи:
– Точно така! Ние знаем! Всички знаем! Мога да ти кажа, ако…
Нещо ледено студено я удари през ръцете, изсмуквайки топлината, която я бе обгърнала досега. Калахан я беше цапнал с плоската страна на сребърния си меч. Не я беше порязал, дори не я беше посинил, но докосването на метала просто така сряза връзката й с магията.
Земята под краката й изчезна. Изведнъж нямаше сили дори да остане права. Изпусна фантома и той с кискане скочи обратно към детето, закрепяйки се на врата му и карайки го да се надигне отново. Преди да успее да реагира по какъвто и да е начин, Танвир я събори по гръб и впи зъбите си във врата й.
Тя извика и се опита да го избута от себе си. Буташе го за гърдите и раменете, но мускулите й отказваха да съдействат, а той беше твърде силен.
– Калахан! – извика тя. – Махни го от мен!
– Къде е фантомът?! – викна й в отговор.
Танвир запуши устата й с ръка, оставяйки я да мята глава наляво и надясно, за да се освободи достатъчно, за да отговори. Или за да напсува проклетият страшник! Защо трябваше просто да стърчи с глупавата си сабя и празен поглед, вместо да дръпне детето от нея?!
Тогава чу гневен грак и свистенето на крилата на Франк, докато прелиташе стаята. Сянката му се разстла над тях, много по-голяма, отколкото трябваше, и в следващия миг гарванът се спусна към тях. Момчето потъна под тежестта му. Лизи чу изцвърчаването на фантома и детето просто се отпусна върху нея, напълно неподвижно. Франк размаха черните си криле и се издигна във въздуха, стискайки в ноктите си пищящото същество.
Лизи избута от себе си Танвир и се изправи, хвърляйки гневен поглед към Калахан, преди да разтвори ръка под гарвана и през зъби да процеди:
– Пусни.
Франк имаше благоразумието да я послуша.
Фантомът падна в отворената й длан и веднага понечи да се хвърли на земята. Елизабет нямаше да му позволи да се измъкне отново. Беше хапана, драна и бе доста сигурна, че на главата й растеше грандиозна цицина. Искаше да получи отговорите, които фантомът обещаваше да й даде, но много, много повече искаше да го убие. Така че просто стисна и го сплеска. Студена слуз потече измежду пръстите й, но преди да достигне земята, се превръщаше в сребърен прах.
Франк изграчи и кацна внимателно на рамото й. Тя обърса ръка в панталона си и се обърна към останалите.
– Убих го.
Абрам и жена му се блещеха уплашено, втренчили немигащи очи в нея и големият й черен гарван. Не смееха да помръднат от мястото си до стената, където се бяха прегърнали. Елизабет се зачуди дали щяха да й разрешат да влезе в дома им, ако знаеха за Ка‘Раим, дори и да беше последната надежда за сина им. Погали Франк и се отдръпна встрани. На втората кракча майката на момчето се откъсна от прегръдката на Абрам и се спусна към припадналото си дете. Взе го на ръце и побърза да го отнесе в другия край на стаята, където просто продължи да го прегръща.
Калахан местеше объркан и доста подозрителен поглед от нея към родителите на Танвир. Накрая се обърна към тях, а Елизабет ги прикова с поглед, допря показалец до устните си и продължи да гали Франк. Лицата им станаха мъртвешко бледи, но тя предпочиташе да са уплашени от нея, отколкото да започнат да говорят за Ка‘Раим пред страшника.
– Аз ще чакам отвън. – каза му. – Имам нужда от въздух.
Финиан присви очи в недоволна физиономия. Беше убедена, че ще й нареди да стои точно там, където е, но накрая кимна и каза:
– Не отивай далеч.
– Добре.
Лизи не загуби никакво време да се махне от апартамента. Веднъж отвън, просто седна на земята и се облегна на стената, въздишайки с облекчение.

Моля последвайте Лизи тук: 

facebook.com/LizzyShayNechistite

leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay