Стои си птичето и си мисли, колко странни са птиците... някои ти чуруликат само за себе си, мислят, че светът е създаден за тях. Че всичко на този свят е създадено да им бъде в услуга. Ех...въздъхна и се изправи в гнездото. Погледна към дървото насреща. Имаше друго гнездо, пак с птички, като него.  Дали бяха, като всички останали...?! Беше любознателно и любопитно птиче. 

Там, от другото гнездо се надигна една глава, погледна над очилата, които бяха се изсухлили  чак до човката, и спря поглед  на птичето.

-           Кой си ти? Как се казваш, и за какво се бориш?

-           Аз съм Чирик. Птиче, като всички вас.

-           А защо си с червена човка? Нашите са сиви. Ние сме най – добрите птичета, чиста порода! Ти си някакво друго, не съвсем като нас.

-           Не, същото съм, като вас, само дето  обичам да фантазирам, да яхвам мечтите си и да гледам света от високо. Не обичам да стоя затворено, не само в гнездото. Не обичам да живея на тясно  с другите птички. Искам свобода. Избягах от семейното гнездо и си намерих едно малко, само мое. Сърцето ми е такова, свободолюбиво, но за жалост, не намерих сили да отлетя на далеко, и сега останах само с фантазиите си, те са моят свят.

„Само приказки, чувал съм ги тия...” – си мислеше очилаткото. Птичето примигна, и се сви отново в гнездото.

Вечерта легна, но не можа да заспи, беше се свило на топка, мислеше за новото запознанство - интересен беше съседът.  Симпатичен съсед. Усещаше, че е умен, но и доста странен, изглеждаше суров. Може би бе преживял много бури, и премеждия в живота.

Сутринта се събуди рано, и нямаше търпение да погледне към другото гнездо. Дали се беше събудил? Да, беше там. Усмихна се и изчурулика.

-           Добро утро!

-           Добро утро! – отговори съседът – рано си се събудило.

      -Наспах се.

– Очите му светеха от радост. Беше му приятно да вижда този странен врабец. Защо ли...още не можеше да си отговори на този въпрос. Въпреки строгият му поглед, нещо го привличаше.

Така, ден след ден, дните се изнизваха, като зрънца на броеница. Чирик се надигаше сутрин и първата му работа беше да погледне, дали онзи строг поглед е над очилата показали се над старото гнездо насреща.

Казваха си по няколко думи. Понякога му се струваше, че старият врабец го търси, за да си побъбрят приятелски. Беше приятно и Чирик беше щастлив, усещаше колко са се сближили. Научи много работи от его, но имаше моменти, когато старият врабец настръхваше и ставаше язвителен и зъл. Тогава Чирик се свиваше на топка, скриваше се в гнездото и мислеше, мислеше... и едва на разсъмване заспиваше.

Една нощ, беше през зимата, се изви страшна виелица. Чирик се беше сгушил в своето малко гнездо. Вятърът така силно люлееше  старата топола, а тя сякаш стенеше от болка, поскърцваше бавно, а клоните и се извиваха, като пипала на октопод.

Изведнъж, нещо изпращя и клонът, на който беше гнездото на Чирик се отчупи и вятърът го замята из въздуха, като перце.Завъртя го няколко пъти и накрая го стовари на земята. Чирик изхвърча от гнездото и падна. Главицата му се удари на асфалта. Той уседи силна болка в малките си гърди, помъчи се да си вземе въздух, но болката го преряза отново, и сякаш потъна в една бяла, мека и пухкава мъгла. Отпусна глава и... видя старият врабец над себе си. Усмихна му се тъжно и притвори бавно клепачи.

Сякаш го чу да му казва -  „Ти си моят най-добър приятел! Обичам те! Исках да ти го кажа, но не успях...”