– Помогни ми! Моля те... Много те моля!

     Стресна се. Телевизорът работеше. Беше настроен сам да се изключва след някое време. Още не се беше изключил. Погледна електронния часовник на печката. Един и половина след полунощ. Рано е да става. По телевизията даваха филм на ужасите. Какво друго да дават по това време? Загледа го и пак се унесе.

     – Не ме ли виждаш? Моля те! Помогни ми!

     По дяволите. Този глас започва да ехти в главата му веднага щом си затвори очите. Значи се е наспал. Това не се случва за първи път. Ранното лягане невинаги е за предпочитане. Добре, ще почете книга. Няма страшно. Може след час или два отново да му се доспи. Усили звука на телевизора и тръгна към тоалетната. Тъкмо затваряше вратата, когато чу съвсем отчетливо:

     – Помогни ми! Тук съм!

     Стори му се, че гласът идва от телевизора. Значи не е сънувал. Не е било кошмар. От филма е било. Изтича обратно в стаята си и го загледа пак. Някакъв жив труп се мъчеше да излезе от земята. Не беше умрял човекът и затова искаше де поживее още малко. Беше ужасно бледен, костелив, а под очите му се разпростираха като локви големи лилави петна. Беше ужасен. Но няма какъв друг да бъде горкичкият нещастник, щом е изпаднал в това положение. А и в крайна сметка това е филм на ужасите. Всичко трябва да е ужасно.

     Отново се запъти към тоалетната. Вече трябваше да побърза. Затвори плътно вратата и тогава наистина се стресна, защото гласът беше особено яростен и силен, идеше съвсем отблизо, сякаш го преследваше:

     – Не чуваш ли! Помогни ми! Защото иначе ще стане по-лошо!

     Някой тропаше на вратата на банята. И този път не се молеше. Крещеше.

     Сърцето му се сви. Превъртя ключа отвътре – за всеки случай. Чак пък такъв кошмар – съвсем реален и смразяващ – досега не беше имал. А и дали е кошмар? Доближи ухо до вратата. От другата страна чу тежко дишане. Учестено.

     Няма да казва нищо. Няма да общува с този непознат, който диша като болен от астма. Това ще отмине. Каквото и да е. Сигурно още сънува.

     И тогава онзи изключи светлината – ключът беше отвън, в коридора. Щракна бавно, но сигурно. В банята стана тъмно. Остана прав, докато очите му свикнат. Сложи тихо капака на тоалетната чиния и седна върху него. Какво става? Това вече не е сън. Не е шега. Зловещо е. Да не би сънят му да се е материализирал? Или филмът? Какво да направи? По-добре е да се разкрещи. Това отвън ще се махне. Ако е човек, дори да не е съвсем жив или да не е напълно умрял, и той трябва да има страхове. Ще се уплаши и ще се скрие в нечий друг сън или ще се върне във филма.

     – Махай се! – изкрещя. – Махай се, нечестивецо! Няма да ти помогна! Не те познавам! Просто се махай, иначе...

     – Иначе какво? – чу като ехо. Този път гласът беше по-тих и злобен.

     Наистина какво? Нищо не можеше да направи. Нямаше телефон, не можеше да извика полиция. В банята нямаше тежки предмети, за да го халоса с тях. Единственото, което му хрумваше, бе нелепо – да крещи. В кооперацията живеят много хора – все ще го чуят. Вероятно самотното живеене има много недостатъци, но той го предпочиташе. Никога не се беше женил, не възнамеряваше и да го прави. Не обичаше деца, ненавиждаше непознати. Обичаше себе си и този спокоен, ритмичен, благочестив живот, който водеше. Без сътресения, без емоции, без...

     – Какво ще направиш? – повтори ехото. – Ти не си жив. Нищо не можеш да сториш!

     „Я го виж тоя! – замисли се. – Аз не съм бил жив. А той да не би да е? Крадецът вика – дръжте крадеца. Обвинението е най-доброто оправдание. Или как там беше... поговорката. Във всеки случай това нещо отвън не е призрак. Материално е. Усещам го.”

     Стана и пак сложи ухо на вратата. Да, усещаше дишането. Дори му се стори, че нещото шава, мърда се.

     „Какво ли прави?”

     Не посмя да излезе до сутринта. Позна, че утрото е настъпило по движението на асансьора – той се чуваше от банята. Най-ранобудни бяха собствениците на кучета – тези досадници, които си въобразяваха, че като имат домашни любимци, са по-малко самотни. Всъщност те са по-големи егоисти от него – обичат самотата, но искат да я споделят с друго, нечовешко създание, та да направят и него нещастно и самотно.

     Постепенно шумът в общите части на сградата се усилваше. Някои слизаха по стълбите пеша. Особено децата. Досега не си беше давал сметка, че всичко се чува от банята.

     Сега е моментът:

     – Помощ! – изкрещя с цяло гърло. – Помоощ! Помогнете ми! Тук съм!

     Започна да тропа по вратата. След това заудря по стените с юмруци, заболя го, заблъска с длани и не спираше да вика:

     – Помогнете! Моля ви... Моля! Тук съм! Не ме ли чувате?

     Децата, които тичаха по стълбите, го чуха и се изкикотиха:

     – Чичката от третия етаж пак се е побъркал – каза едното.

     – Той не умря ли? – попита другото, докато си оправяше раницата.

     – Не знам. Че той бил ли е жив някога? Хи-хи! Аз лично не съм го виждал отдавна. Само го чувам. Баща ми казва, че не е излизал от апартамента си от няколко месеца. Но никой не го търси. Няма защо.

     – Сигурно е луд.

     – Или по-лошо.

     – Какво може да е по-лошо?

     – Може би е нежив. Или немъртъв. Те страдат най-много. Не гледаш ли такива филми? Снощи даваха един. Аз го гледах. Когато не си живял приживе, ставаш нежив. Ако си умрял преждевременно – немъртъв си. Ще ти разкажа друг път.