Нереален разказ 1

                .. Роди ме мамо с късмет, па ме хвърли на смет...'' из народния епос

                  Летище ''Венезелос'' Атина...

                  Стоя пред огромното информационно табло в залата  с паспорт и билет в едната ръка, и малка чанта ръчен багаж в другата.

В очакване. Къде отивам всъщност. Отново скок в неизвестността пълна с препятствия, или тих бряг с тихо пристанище.

Наистина ли се обичахме с Августа, наистина ли малкият Майкъл е...

Тръът, извъртяха се информационните ленти, полет  номер..., гейт, коридор номер,... час на излитане.

Машинално стиснах документи и дръжка на чантата. Сърцето ми заудря предателски по-често.

Поех си дълбоко въздух и тръгнах напред.

Паспрт, билет, бордна карта и '' Кало таксиди'', на добър път.

Усмихната стюардеса ме посрещна на ръкава към самолета, посочи с ръка към следващата усмихната стюардеса преди вратата на самолета, тези само са закусили нещо усмихнато...

Подадох  бордна карта, насочи ме  към мястото ми.

Огледах се, първите осем  двойки седалки, следва салонът с по три седалки в две редици.

Интересно , ВИП ли съм, или правостоящ. Мдаа, няма правостоящи в самолета, но стюардесата ще донесе табуретка. Настаних се на посоченото място, дали не е дублирано с някой.

Светна надписа '' Поставете коланите ''. Усмивката мина, попипа ключалката на колата, същото и с другите пасажери, врътна се пъргаво на високите токчета и дълги бедра, оправи шалчето си и зачака. Хубавица. Да им завидиш на пилотите, как после ще отпочиват между дългите крака.

Последва приветствие към пътниците, за къде пътуваме и с какъв самолет, капитан на самолета, авиокомпания Луфтханза, времетраене на полета до Франкфурт, същото на немски и английски езици. Последва презентация на изходи, кислородни маски, и т.н. дежурните за всеки полет неща за безопасно пътуване.

Самолетът плавно се придвижи до началото на пистата. Стюардесите също насядаха. Моята усмивка се настани до мен. Погледна ме, усмихна се окуражаващо.

Самолетът зарева на място. Понесе се по пистата, с рев се откъсна от земята и полетя.

- Видяхте ли, няма страшно - говореше тя на английски - След няколко часа сме във Франкфурт. Вие там по работа ли

- Не, с прекачване за Лос Анджелис, и за това се вълнувам. Чувал съм , че Франкфурт е огромно летище и до  полета до ЕлЕй имам само два  часа, дали ще се справя - отговорих

- Не се притеснявайте - през смях каза тя - Ще се обадя на колежка да ви чака и придружи до  другата зала. Аз съм Марта, старша стюардеса на този полет

Възможно и е да ме бърка с някого, да се припознава, и да се държи така мило.

- Петър - представих се аз - От България съм и за пръв път пътувам за Америка, но живея и работя в Гърция, в Атина.

- Българин си, браво - плесна тя с ръце - Весна, ово е булгарин, ела тука. Ние с Весна сме сръбкини, хайде по- точно македонки, работим от пет години стюардеси в Луфтханза. Весна къде си, ядеш ли - говореше тя в микрофона си.

Дойде и другата стюардеса, само дето не се разцелувахме.

- Браво, българин значи. Брат ми   завърши медицина в Пловдив, взе специалност и сега работи във Франкфурт.

Неусетно минахме на български.

- Е па ние говорим почти еднакъв език - констатира Весна - Даже знаех и много български думи, ама каво стана та се опитаха да ни скарат. Така е, атовете се ритат, магаретата като нас страдат.

- Хайде Весна - уж сърдито започна Марта - Какво ни е, ние се уважаваме като комшии, че някои не го  харесват, това си е техен  проблем.

- Така е госпожи, обикновените хора няма какво да делим, пък и светът стана едно голямо село, пътуваме вече навсякъде.

- Ние с Весна завършихме авиацинното училище в Германия и останахме тук. Дали сме стюардеси или друга работа, все е работа. само, че така сме по-лъскави и хората ни завиждат... Просто сме по-необикновени сервитьорки, само че във въздуха. Пътували сме из света, да пътуваме, но колко пъти съм излизала из градовете да разгледам. Например за Атина, веднъж съм била на Акропола и това е. еспиваме в хотела, кое по-напред, да починеш ли, да оправиш тоалета си ли, униформата ли.

Погледнах я. Все едно я питах, ''Ами не летите ли вечер с пилотите''.

- Хората си мислят, че само чакаме да се приземим и веднага сме в ръцете на пилотите  с разчекнати

нозе. Би било хубаво. Просто и те са уморени и не им е до любов, гледат да починат, да се наспят. 

За обратните полети ставаме по-рано, подготовка на самолета, храна, напитки, посуда. Измислиха и подвижен фришоп, парфюми, алкохол...

Извинявай, трябва да работм. Екипажа винаги черпи в тази класа с уиски, вино или нещо по избор. За теб уиски, да тренираш за Америка

Наслаждавах се на глътките уиски. Позагледах ги. Уверено разсипват чай, кафе, кроасан или бишкоти, количката сякаш се плъзгаше между седалките.

Не заъсня и количката фришоп, а Марта се настани до мен.

- А ти поне семеен ли си - попита тя- Ние момичеата в екипсжа така и не успяхме. Хубавото е само доброто заплащане, за това сме тук. Успях поне да си купя жилище, добра кола, записах да уча право... Мечтата ми е един ден да работя в Авиационен арбитраж.

- И аз не съм все още, не ме харесват - засмях се - И аз заради по-доброто заплащане съм в Гърция, все си казвам още една година и се прибирам. Имам и аз  къща, кола, и всяка сутрин като се събудя гледам  Акропола, знаеш ли , той е като Айфеловата кула, от където и да погледнеш все се вижда.

- Ако се върнеш през Франкфурт и искаш, потърси Марта Рошковска на летището, ще ти кажат къде съм.

Сините й очи ме гледаха любопитно и изпитателно.

Премигах на парцали. Марта, Марта, най-лесно е да се захласнеш в някого. Дано не се наложи да те търся навръщане. Отивам в ЕлЕй воден от двойна любов, синът ми и неговата майка...

'' Летим на височина 12 хиляди метра, прелитаме над Алпите, скорост,... температура на въздуха ...'' съобщваха по радиоуредбата.

Замига червения надвис за коланите. Стюардесите като фей минаваха, пресягаха тук-там да оправят или проверят коланите. Марта седна до мен.

- Петер, Петър - засмя се тя отново - Ще те чакат в залата, гледай табелка с твоето име.

Сребристата машина плавно се приземи. Последва дежурното ръкопляскане от пасажерите.

По уредбата се чуваше отново на три езика '' Моля запазете спокойствие... Добре дошли във Франкфурт...Благодарим, че избрахте Луфтханза...''

Почувствах ръката на Марта върху своята. Погледнах я.

Сега тя премига няколко пъти, сякаш казваше '' Тъкмо срещнеш някой симпатяга и той отлети...''

- На добър път Петер, успех в Америка, осъществи американската си мечта, но не прави компромиси със себе си.

Помаха ми на входа за пешеходния ръкав.

                   Залата огромна като футболно  игрище, всеки притичва с багажа си за някъде.

Висока , стройна госпожа в униформа на летищен служител, държеше табела ''  ПЕТЕР БГ '', насочих се към нея

- Госпожо, вероятно чакате мен, госпожица Марта от полета от Атина ви се е обадила.

Тя се усмихна приятно

- Да, вас чакам, това ли е багажът ви, последвайте ме моля.

Тя ловко се провираше между хора, колички, стараех се да не изоставам. 

Пристигнахме.

 - Ето залата, на пети изход сте, осаналият ви багаж служебно се прехвърля от самолет в самолет.

Имате около 14 часа път.

Въздъхнах облекчено.

- Благодаря, госпожо, колко ще струва услугата ви

- Нищо,  аз съм на работа, просто изпълнявам задълженията си, приятен път. Благодаря ви, че избрахте Луфтханза и летище Франкфурт

Усмихна се любезно, врътна се на кокчетата си и изчезна в тълпата.

                Погледнах таблото, ЕлЕй, полет номер,... час,... изход.

Зачаках търпеливо реда си пред паспортния контрол. Служителката, все едно сестра на Анджела Дейвис, америанската боркиня за справедливост, със сериозен поглед и скептично стиснати устни.

Подадох документите си. Тя избра паспорта, погледна ме, набра нещо на компютъра, сравни нещо от там, провери  билета и положи печат в паспорта, подаде ми и бордкартата.

Дежурните проверки на лични вещи, личен багаж, по чорапи с обувки в ръце минах през металния детектор. А защо няма и куче да ни подуши, дали скоро не сме яли сланина. Засмях се вътрешно, ами то има навсякъде толкова много камери,...а как ли минават трафикантите.

Двама чернокожи мъже в униформа посрещаха пасажерите, поглеждаха бордкартите и ги направляваха. Хайде де и късмета му, мъже стюарди, свършили се мацките.

Разсъждавах негласно и изчаквах пред мен да се качат по стълбичката за етажа.

О, небеса, русолява кукла, кукла Барби или Памчето на младини, в униформа и пилотка, любезно усмихната на всеки, погледне бордкартата и посочва мястото.

                Влекачът ни задърпа към началото на пистата. Стюардесите ръкомахаха за безопастността, кислородни маски, аварийни изходи, трябваше да попитам къде са резервните парашути.

Раздаоха чантички с неща за еднократна употреба. Проверка на колани, седалки.

Двигателите на еърбъс Джамбо джет 747 набираха мощност на място.

Металната  птица се понесе по пистата и с рев полетя...

Всеки се занимаваше с каквото иска. Превключах ТВ каналите, после музика...

Приятна стерео  музика галеше ушите ми.

Затворих очи. Мдаа, все пак имах 13 или 14 часа свободни.

Замислих се.

И на пръв поглед колко необичайно започна всичко това

Реално или нереално бе...

следва....