Нощ.Гората със своите тайни, своите чудни твари. Мистични, загадъчни. 

Звукът на щурците. Блещукащите звездици над нас. 

Ръцете му около рамената ми. 

Искрите на огъня, плаващи като в океан във въздуха нагоре, гаснещи във времето, изчезващи в безкрая.

Падащите дърва в жарта, превръщащи се в пепел. 

Пукането и цвърченето. 

Аз и той.

Освен огъня греят и очите ми. Гори сърцето ми от болка и от любов към този мъж.

В стомаха ми - топка, в гърлото ми също. 

Сълзици напират скришно. Борба - не бива да изтичат! 

Не бива да ги среща с погледа си - той прикован е към огъня.

"Море и огън да обичаш - колко странно." - каза той. 

А аз с усмивка лека, влюбвам се все повече и не може да ми омръзне да го обичам, да го искам, да е единствен, да мечтая за него. 

Огън, 

една неизлечима любов - едно момиче, едно момче. Тиха нощ. Изпълнена с любов, със страст, с жажда, светлина и после мрак. Прегръдка. Сладка целувка след това. 

Защита, спокойствие и лек. 

А времето лети, всичко се превръща в спомен. Спомен, от който тупти сърцето ускорено, блъска се в гърдите ми, а коремът свива се от мъка за спомена любим.

Огънят отдавна само мираж е. 

"Всичко е наред.", прегръдката и него ги няма. 

Ех, любов

и огън, 

копнеж и мечта.