Нощ.Гората със своите тайни, своите чудни твари. Мистични, загадъчни.
Звукът на щурците. Блещукащите звездици над нас.
Ръцете му около рамената ми.
Искрите на огъня, плаващи като в океан във въздуха нагоре, гаснещи във времето, изчезващи в безкрая.
Падащите дърва в жарта, превръщащи се в пепел.
Пукането и цвърченето.
Аз и той.
Освен огъня греят и очите ми. Гори сърцето ми от болка и от любов към този мъж.
В стомаха ми - топка, в гърлото ми също.
Сълзици напират скришно. Борба - не бива да изтичат!
Не бива да ги среща с погледа си - той прикован е към огъня.
"Море и огън да обичаш - колко странно." - каза той.
А аз с усмивка лека, влюбвам се все повече и не може да ми омръзне да го обичам, да го искам, да е единствен, да мечтая за него.
Огън,
една неизлечима любов - едно момиче, едно момче. Тиха нощ. Изпълнена с любов, със страст, с жажда, светлина и после мрак. Прегръдка. Сладка целувка след това.
Защита, спокойствие и лек.
А времето лети, всичко се превръща в спомен. Спомен, от който тупти сърцето ускорено, блъска се в гърдите ми, а коремът свива се от мъка за спомена любим.
Огънят отдавна само мираж е.
"Всичко е наред.", прегръдката и него ги няма.
Ех, любов
и огън,
копнеж и мечта.
© Гергана Всички права запазени