tsveti4ka (Цвет)
198 273
9 ago 2012, 11:16

Нищо(жно) 

  Prosa » Epigramas, Miniaturas, Aforismos
706 0 3

Денят ми се разтича на малки капки самота. Раздробява се. На незначителни парчета безразличие. Сутрин, докато ми е все така болно, но празно; ядосано, но нежно клепачите, завили с влага сухите ми очи, се отварят.

От там излиза тъгата, узряла в тази сухота, натежава и се приплъзва надолу към гърлото. Като прищипана се присвивам безнадеждно, рязко и се настанявам удобно пред камината.

После - сгради, улици и разни хора. Отминавам ги. Усещам болка и я обсебвам; чакам я да ме убие, за да възкръсна. Аз съм скрита зад самотата, някъде из безразличието, в което се разгръщам. Но къде? Дали някога ще се свърши?

И кога? Защото няма време и ставам телесен призрак, единак, който е заключен в подземието на телесното, вперил поглед към звездите. Който не ги вижда, но знае, че са там.

 

 

© Цвет Todos los derechos reservados

Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??