Нищо(жно)
Денят ми се разтича на малки капки самота. Раздробява се. На незначителни парчета безразличие. Сутрин, докато ми е все така болно, но празно; ядосано, но нежно клепачите, завили с влага сухите ми очи, се отварят.
От там излиза тъгата, узряла в тази сухота, натежава и се приплъзва надолу към гърлото. Като прищипана се присвивам безнадеждно, рязко и се настанявам удобно пред камината.
После - сгради, улици и разни хора. Отминавам ги. Усещам болка и я обсебвам; чакам я да ме убие, за да възкръсна. Аз съм скрита зад самотата, някъде из безразличието, в което се разгръщам. Но къде? Дали някога ще се свърши?
И кога? Защото няма време и ставам телесен призрак, единак, който е заключен в подземието на телесното, вперил поглед към звездите. Който не ги вижда, но знае, че са там.
© Цвет All rights reserved.
