Нищо(жно)
Денят ми се разтича на малки капки самота. Раздробява се. На незначителни парчета безразличие. Сутрин, докато ми е все така болно, но празно; ядосано, но нежно клепачите, завили с влага сухите ми очи, се отварят.
От там излиза тъгата, узряла в тази сухота, натежава и се приплъзва надолу към гърлото. Като прищипана се присвивам безнадеждно, рязко и се настанявам удобно пред камината.
После - сгради, улици и разни хора. Отминавам ги. Усещам болка и я обсебвам; чакам я да ме убие, за да възкръсна. Аз съм скрита зад самотата, някъде из безразличието, в което се разгръщам. Но къде? Дали някога ще се свърши?
И кога? Защото няма време и ставам телесен призрак, единак, който е заключен в подземието на телесното, вперил поглед към звездите. Който не ги вижда, но знае, че са там.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Цвет Всички права запазени
