Тази нощ е красива като аметист. Август месец долетя на крилете на лятото преди няколко дни. Силният топъл вятър в клоните на заспалите дървета нашепва, че все пак иде есен. Ароматът на нежният чай лайка, мед и ванилия се носи из въздуха като някоя лежерна едра дама, съблазняваща сетивата ми. Навън е тъмно и чувам само вятъра и песента на щурци. Тази вечер чета любима книга с магьосници, вълшебства и приключения в далечни земи, докато лайката бавничко отпуска моето тяло. Навън е много тъмно, но при мен на тераската е светло като в моята душа. Допивам последната глътка от чая и вече усещам и аромата на малката саксийка с мащерка, която ми се усмихва от масичката за кафе. На нея съм оставила и един аметист, заради успокоителното му действие върху атмосферата и човека.

Нося такъв камък и на дълга верижка, до сърцето си. Подари ми го един ангел в рицарски одежди. Сякаш до преди малко е бил някъде из райските поля и се е смял със светците, после е решил да посети и нашата земя, слизайки на златни криле и долитайки право при мен. Очите му са тъмни като кестени, но имат и няколко малки по-светли пръски, изпъстрящи и озаряващи погледа му. Чертите му са меки в своята острота, а смеха му е най-омайната песен, която е долитала до ушните ми миди. Ръцете му са отрудени и винаги сухи, но за мен те даряват най-нежното докосване. Сърцето и душата ми са негови. Подарих му ги безвъзмездно и безвъзвратно, с най-голямото желание, на което съществото ми е способно. Та, те не са мои вече, негови са, принадлежат му и беше най-логичното нещо на света просто да ги изтръгна и да му ги подаря. Когато ме погледне и промълви името ми, сякаш ангели пропяват над нас своята свещена песен и нищо друго няма значение. Той е моя свят, моя въздух, моята песен и моя блян.

Чакам го от няколко минути в голямата катедрала до замъка. Често се срещаме тук, защото нощем храма е празен. Заключват го след залез слънце и го отварят чак при първи петли. Всички тези позлатени икони и изящно нарисувани светци са свидетели на нашите чувства и на чистата ни и изгаряща любов. Всяка вечер ни наблюдават как вплитаме пръсти и галим лицата си, как шептим нежни слова и мечтаем да отплаваме тайно към непознати земи, където никой не знае кои сме.

От различни светове сме. Неговите родители нямат знатно потекло нито титли. Баща му е честен и скромен човек, зидар. Майка му има още четири деца, много по-малки от него, за които се грижи всекидневно. Живеят в покрайнините на града, почти до крепостните стени. Той самия е рицар тамплиер. Често отсъства от града по разни „святи“ дела, за да обагря земята в червено, в името на Спасителя и Вярата. В тези моменти отсъствам и аз, сякаш не съм на тази земя. Постоянно мисля за него, притеснявам се и ходя по 4 пъти на ден до катедралата да се моля. Питат ме разни неща, а аз гледам празно в една точка. Не спя въобще и само гледам към Луната, бдя и го чакам.

Аз съм от различно потекло. За мое нещастие баща ми е крал на тези земи. Всичко е много по-формално и строго около мен. Не ми дават да се храня сама, да се разхождам сама, да пея сама, дори не ми дават да спя сама. Винаги има прислуга около мен. Обличат ме, решат косите ми, сервират ми и ми отсервират. Пазванти ходят след мен на сутрешните ми разходки в градината. Не ме пускат въобще да ходя в града. Баща ми е решил, че ще мисли вместо мен освен всичко останало. Нямам право на нищо самостоятелно, да не говорим за избиране на мъж. Ръката ми е обещана на един от братовчедите на баща ми, който освен двадесет и четири години по-голям от мен, е и един изключително противен старец, приличащ на голяма топка тесто. Моята любов и предпочитанията на сърцето ми са дълбока тайна, която трябва да остане такава, освен ако не искам да опозоря кралското име и да причиня страшни предсмъртни мъки на любимия ми ангел.

Ако нещо се случи с него ще умра. Но няма да умра спокойна в съня си, както всеки мечтае да си отиде. Ще умра в агония, в истерия, в капана на тялото си. Ще умра крещейки и плачейки, дърпайки косите си и стържейки по краката си с нокти. Ще умра сякаш съм изпила цяла кана отрова и душата ми ще се пръсне на хиляди парченца. Очите ми ще се превърнат в две празни дупки, а от устата ми ще изтече всичката кръв, която притежавам. Моята любов е толкова голяма, толкова силна и всепоглъщаща, че понякога ме боли сърцето и се плаша. После си представям нежната му усмивка и моментално се успокоявам.

След още няколко минути той пристигна в катедралата. Чух го по леките му стъпки в мрака. Носеше ми червена роза, която ухаеше на цялата обич на света. Погали ме нежно, както само той знае и промълви името ми. В този миг се разтреперих, кръвта ми закипя и се почувствах като единствената жена на тази земя. Сърцето ми запя като птичка, а пръстите ми инстинктивно си проправиха път до широките му рамене.

Лунната светлина се лееше по разноцветните стъкла, изящно изрисувани и сложени на високите и дълги прозорци на катедралата, сякаш Луната разпръскваше своята магия върху влюбените ни тела. Светлината се отразяваше в красивите му очи и ги правеше още по-блестящи и магични. Той откопча и захвърли колана, от който висеше кожената ножница с меча му. Чу се звънко издрънчаване на метал в камък. Големите мраморни плочки по пода се изцапаха с кръв, която беше попила в кожата на ножницата. И днес беше вършил онези, „святите“ дела. И днес беше обагрял пръстта в червено в името на Спасителя. И днес някой е затанцувал към небесата. Ума ми не побира как през деня тези изящни негови пръсти държат меча, съсичат хора и леят кръв, а нощем галям косата ми с нежността на бебе. Моят грешен ангел.

Помня думите му сякаш ми ги е казвал хиляда пъти. „Приключих. Не мога повече така. Трупам грехове върху душата си, колкото и Църквата да казва, че в нейно име всичко е простено. Приключих. Единствената светиня, от която имам нужда, си ти“.

Усетих топлите му устни върху моите и света изчезна. Всичко се стопи в нищото и нищо нямаше значение. Убийствата в името на Спасителя. Различните светове, от които идваме. Катедралата. Иконите. Опасността на нашата любов. Краткостта на човешкия живот. Нищо. Нищо нямаше значение, щом и светците, и ангелите, и самия Бог бяха свидетели на нашата нестихваща любов.

Той ми сподели за някакъв остров със странно име, който се намирал много далеч от нашите земи. На този остров няма крале и кралици, няма рицари, няма богати и бедни, няма и църкви или катедрали. Там хората били само няколко стотин и живеели в мир и разбирателство. Много трудно се стигало до това място, но още утре кораб от нашето пристанище заминавал натам. Капитана на кораба бил негов чичо и бил се съгласил да ни помогне, да ни прикрие и да спаси душите и любовта ни като ни откара до онзи райски остров. Там ще се къпем в океана и ще гледаме звездите без страх. Ще ядем плодове, потопени в мед, ще отглеждаме цветя в малка градинка и ще правим любов по цял ден. Ще се разхождаме по полята от мащерка, хванати за ръка, без да се притесняваме, че някой ще ни види. Аз имам познания за билките и ще стана лечител. Той е наследил уменията на баща си и ще бъде зидар. Ще имаме един простичък живот, изпълнен с любов, мед, рози и слънце. Ще имаме няколко дечица. Ще си построим наша къща на един хълм, точно над брега. Ще остареем заедно и ще ни погребат в общ гроб, за да сме заедно завинаги.

На следващата вечер се измъкнах тихо в тъмнината на лабиринтените коридори на двореца. Голяма качулка криеше лицето ми, докато пъргаво използвах всяка сянка. Устните ми бяха в унисон със сърцето и мълвяха без глас стотици молитви. С помощта на нощта и лунната светлина се озовах на пристанището незабелязано. Извадих от пазвата си онзи свещен аметист и го стиснах толкова силно, че кръв потече от дланта ми. Последната пролята кръв. Тя беше като жертвоприношението, което давам за онази райса приказка, която ме очакваше. Чаках моя ангел да се появи с най-голямата надежда, която някога е съществувала в човешко същество. Не бях взела нищо с мен – само дрехите на гърба ми, вълшебното камъче около врата ми и неизмеримата ми любов. Чаках го. Трепнех.

Събудих се от яркото слънце в лицето ми. Бях прекарала нощта върху мекото кресло на тераската ми за отдих. Странно, не помнех да съм се завивала с одеало. Любимата ми книга лежеше на пода, изпусната от заспалите ми ръце. Силният аромат на мащерката в онази малка розова саксия ми напомни да откъсна два-три стръка и да отида до кухнята да си направя сутрешния чай. Докато чаках водата да кипне се сетих за моя ангел. Дали съм го дочакала? Дали сме отплавали най-сетне, към онзи райски остров? Дали любовта ни е просъществувала за вечни времена? Дали дечицата ни са били красиви и умни? В този миг Той влезе в стаята, прегърна ме нежно и ме попита с усмивка как съм спала. Той ме е завил. Вероятно е махнал и падналия кичур коса от очите ми, докато се усмихва влюбено. Вече не беше рицар, а аз не бях принцеса. Целунах го нежно, докато слънчевата светлина, надникваща от прозореца, се отразяваше в златните ни халки. Отстрани, точно до каната за чай, стоеше рамка със снимка от нашата сватба. Бяхме се венчали в един средновековен замък преди година и половина.

Да, онази вечер на пристанището съм дочакала моя ангел.

Ах каква нощ беше, красива като аметист.

4 август 2020