9 nov 2008, 18:21

Новото утро 

  Prosa » Relatos
662 0 0
2 мин за четене

     Ан отвори очи, ужасното усещане за самото не ú позволяваше да заспи отново. Да, знае, че той е в другата стая, но не при нея, това не можеше да го понесе. И себе си не понасяше, и него също, и тяхната обречена от самото начало любов, и нея не можеше да понася.
     Ароматът на току-що сварено кафе нахлу в стаята. Беше станал, повече не ú трябваше да знае. Скочи от леглото, без да се погледне в огледалото, без дори да обърне внимание с какво е облечена, бързаше да го види. Нахлу в кухнята като ураган, но бързо спря на място. Погледът му се впи в нея, прониза я и тогава тя осъзна, че без него не е истинска. Искаше ú се да да го отрупа с целувки, да го задуши в прегръдките си, да не го пуска да си отиде никога. Целият стаен гняв, който пазеше в себе си, изригна в най-страстната целувка, която можеше да му дари. Той беше като омагьосан, може би от изненада, може би, защото и той чувстваше същото. Устните ú бяха кадифено меки, сладострастно подмамващи го, водещи към поредната болка.
     Тази мисъл му беше напълно достатъчна, за да го накара да я отблъсне.
     - Повече никога няма да се оплета в мрежите ти! - скара се повече на себе си, отколкото на нея.
     Ан го гледаше с недоумение. Неговата жестокост я срази, остави я без възможност да му се противопостави. "Той си отива завинаги." - помисли си тя и сълзите започнаха да се стичат по лицето ú. Сълзи, които този път не го трогнаха.
     - Махам се от теб, от страха ти, от слабостта ти, от любовта, която ме унищожава. И колкото и да ми се иска повече няма да се върна.-искаше му се също да заплаче, но знаеше, че не трябва. Всичката си болка, той превърна в омраза. Не мразеше нея самата, но ненавиждаше страха ú , невъзможността ú  да се изправи срещу всички останали. Мразеше дори себе си, защото и той вече нямаше сили да се бори и за двамата. 
     - Но аз те обичам... аз... аз не мога без теб. - Ан нямаше сили да изрече нищо повече, а може би и нямаше смисъл.
     - Обичаш ме, кога? Когато сме тук, далеч от всички останали, тук, където се криеш от страха си. За каква любов ми говориш, щом нямаш смелост да признаеш чувствата си. - думите му кънтяха в съзнанието ú, пронизваха я болезнено, без капка жал. - Ако наистина ме обичаше, нямаше да позволиш да стигнем до тук, да погубим всичко.
    
Ан почувства, че повече няма какво да каже, с какво да го спре. Той тръгна, без дори да я целуне, без да каже последно "Сбогом", без дори да я погледне... просто тръгна. Ан стоеше на терасата и гледаше как колата му се отдалечава, може би за последен път... това зависеше от нея. Лъчите на новия ден я обливаха и носеха надеждата, че утре той ще е до нея...
  

© Наталия Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??