23 dic 2012, 17:08

Някога далече от Франция 

  Prosa » Relatos
834 1 5
12 мин за четене

В един френски музей млад французин стоеше пред една витрина. В нея се мъдреше овехтял тефтер, отворен на средата. С молив, някак накриво, все едно на коляно, на празна страница пишеше: „Ботев и Левски, защитниците на България”

Куршумите пак засвистяха. Забиваха се отвън. Рушаха бетона. Минаваха през тесния процеп на бункера и дупчеха отсрещната стена. Тя цялата бе порутена, а вратата висеше безпомощно на едната си панта и от нея стърчаха трески във всички посоки. В ниското тясно помещение имаше трима мъже. Единият беше възрастен, с гъста дълга брада, другите бяха почти младежи. Седяха облегнати на стената, по посока на обстрела. Всички мълчаха. Брадатият и единият младеж бяха присвити, приведени, и стискаха по една пушка манлихер.  Другият млад човек се бе увил в един шинел и пушката бе до краката му. В помещението имаше само още две сандъчета с няколко пълнителя и сандъче, в което се търкаляха няколко ръчни гранати. Обстрелът ту спираше, ту се подновяваше. Без всякаква закономерност, сякаш за да ги сломи, а не убие. От време на време падаха и снаряди, но като по чудо нито един не бе ударил бетонната сграда.

-  Подай манерката, Стояне. До тебе е, отляво.

Младежът я подхвърли на мъжа с брадата, той ловко я улови и отпи бавно няколко глътки. После се надигна и леко приведен отиде до другото момче, облегнато в ъгъла.

-Сашко, на водица. Пийни малко...

- Младежът отпи една- две глътки, без да отваря очи, и отново застина.

- Как си, Сашо. - Брадатият го пораздруса.

Не последва отговор.

-  Остави го, старши. Остави го да почива. Баба казваше, че сънят лекува.

-  Сънят лекува, но не и прострелна рана. За нея трябват лекарства, отговори мъжът.

- Трябват, но той не иска. Нали го хвана вчера да го носиш. Какво направи? Ръгна те с ножа.

-  Ръгна ме - промълви възрастният мъж, - вярно е, но ме ръгна леко. Още стиска ножа под шинела. Няма го на кръста му.

- Защо го направи?

- Не мога да ти кажа, може би от болка. Но тогава отвори очи и в погледа му имаше нещо, което ме стресна. Някакъв укор имаше.

- Не разбирам нищо. Най-лесното е да го дигнем и да се изтеглим. Излизаме и тичаме, тичаме далеч от това ужасно място.

- Не мога да го оставя, Стояне. Ти ако искаш, тръгни. Аз не мога. Не мога да оставя другар.

-  Добре, но какво ще правим, попита младежът.  Какво? Патроните свършват. Те ще ни щурмуват. Немислимо е още една нощ да чакат.

- Няма да щурмуват. Не още. Докато стреляме няма да тръгнат. Пък и хвърляме гранати. Те не знаят колко сме. Уморени са колкото и ние.

- Старши страх ме е да умра тук. Даже не знам къде сме точно. Никой няма да знае къде сме.

- Казах ти, тръгни сам. За ден два ще стигнеш нашите. От мен дума няма да излезе, знаеш.

Стоян наведе глава. Зачопли напуканите си от студа ръце, като покашляше от време на време. Дълго бе тихо. Нямаше и стрелба. През процепа на вратата се виждаше ствола на един бор и там весело подскачаше и се въртеше катерица. Напечена от назъбено слънце, козинката ù блестеше и тя се стрелкаше в лудешки танц.

-  Старши, знаеш ли, че Левски и Ботев са били заедно в някаква изоставена мелница? - наруши мълчанието Стоян.

- Чувал съм за това - отвърна брадатият. - Сигурно са били. Те са били много близки. Така знам. Нашият поп като заговореше за тях, и лицето му светваше. Само за Христа говореше по-благоговейно.

-  Ако бяха на наше место, какво щяха да сторят, старши? - Очите на момчето изглеждаха крайно замислени и вторачени в пушката. Той несъзнателно лющеше от пръстите си парченца кожа. Ноктите му бяха разранени.

- Едно е сигурно, Стоянчо, нямаше да избягат.

- Е, нямаше, естествено, имах си хас... - бързо смутолеви Стоян и тръсна глава, сякаш пъдеше някаква упорита мисъл. - Това са смели мъже. Старши, ще ти кажа нещо, но не го разправяй.

-Надали ще имам тази възможност - подсмихна се брадатият.

-Някога като малък - поде Стоян, - бях на десетина години. С момчетата от махалата ходехме долу на вира. Намира се под селото и под язовира. Там има една пещера и в нея се влива малка рекичка. Имаше някаква мълва, че там има великан. Вътре живеел, разбираш ли и ние вярвахме. Аз самият умирах от страх, но веднъж се хванахме на облог с едно момче за нещо и загубих. Трябваше там да вляза. В пещерата.  Влязох и по едно време нещо прошумя вътре и аз, старши, съм се изпуснал. Стоя вътре е ме е срам да изляза. Ще ми се надсмеят, а това  е по- страшно  и от великан. Та се овъргалях във водата там, в тази рекичка вътре и така излязох целият мокър. Никой нищо не узна.

Старшината се смееше още от средата на разказа гръмогласно, но не обидно. После каза мъдро:

- Щом си влязъл, Стояне, няма от какво да се срамуваш. Виж ако не беше спазил думата си, те това е за срам. Само внимавай, че тука няма река, каза той и пак се засмя, но потупа приятелски младежът по гърба.

- Синко, ще умра, но тайната ти ще пазя.

- Е, тя пък една тайна. Аз просто така ти споделих. Просто е страшно тогава, като малък, но сега е истински страшно.

По едно време стрелбата пак почна. Куршумите засвистяха и мъжете се сгушиха в шинелите и зачакаха да спре. Сегиз тогиз възрастният войник се понадигаше, прокарваше пушката през процепа и стреляше, като използваше затишието. И двамата знаеха, че утре няма да имат патрони, но не говореха затова.

Навън се стъмни. Старшината стана, нахлупи калпака и каза:

- Време е, отивам! Връщам се след половин час, не повече, обещавам ти.

- Знам ,че ще се върнеш, отвърна младежът.

- Вчера се забавих, но то е понеже , исках да ида до по далечният бункер, но не го открих и се залутах. Стреляй един два пъти , но не повече. И изчакай да чуеш  първи изстрел.

-Добре, отвърна Стоян. Ще изчакам.

- И не стреляй към луната, момче, а се мери. Нека да имат страх.

- Нека!

Старшината отвори вратичката и уверено изчезна в сумрака.

По цялата линия имаше бункери. В началото бяха тъпкани с войници, но постепенно оредяха. Техният беше на най високото място, и в близост на десетина минути пеш имаше още два. Бяха на ниско и първи замлъкнаха. Тогава брадатият отиде да види какво става и откри само тела. Оттогава вечер ги обхождаше и периодично стреляше от там за да потдържа заблудата, че са живи и действат.

Чудно бе защо французите не атакуват. Вероятно са малко и те, или чакат подкрепление, или кой знае, мислеше Стоян. Брадатият, обаче, знаеше защо. Той знаеше, че те чакат английските части и не бързаха заникъде. Но щом дойдеха, всичко щеше да свърши.

 

 Брадатият старшина не се върна повече.

 

Стоян чака до сутринта, вкопчен в пушката си. Стреляше на всеки час по посока на врага и се ослушваше. Не мигна, на сутринта знаеше, че е сам. Сам със своят ранен другар. На няколко пъти му даде вода и се помъчи да го заговори, но без успех. Единственото което му оставаше бе да чака. Но докога. Питаше се докога. Нямаше стрелба.  Стоян стреля и се промъкна навън. Тихо се стрелна по билото, приведен и се насочи към бункерите. В първият нямаше никой, освен няколко тела, наредени един до друг и покрити с шинели.

Във вторият го намери. По точно на пътя за втория бункер. Лежеше проснат на десетина метра от него. Беше прострелян в гърдите и беше успял да се дотътри до там, стискайки пушката. Стоян взе патроните, и го завлачи до вторият бункер. Там го положи до другите , свали калпака си и мълча дълго. Изстрелите го сепнаха и той хукна назад.

Сашко, раненият, гледаше втренчено и от доста време насам изглеждаше наистина буден.

- Убиха старшината, каза Стоян.

- Нищо, отвърна раненият, не се плаши.

- Хладният и твърд отговор го стресна. Той седна до него и му подаде манерката.

- И сега какво, запита той.

- Раненият, разтвори внимателно шинела си и разгледа червеното прогизнало от кръв петно на дясната си гръд. Куршумът бе минал през рамото, малко по надолу и не беше излязъл. Раната беше страшна.

- Сега, бавно заговори той, сега ще поспим.  Дишаше тежко и на пресекулки. След малко каза:

 -Ти, Стояне ,тръгвай. Извикай подкрепа. Аз ще стрелям от време на време. Не мога да мърдам май, но ще стрелям от тук към оня бор. Онези френски глупаци, незнаят накъде се стреля, нали? Ще имам поне ден два, а ти през това време ще доведеш и лекар и подкрепление.

 -Ти знаеш, Сашо, че никой няма да се върне. Позицията е изгубена. Сашко, ти знаеш, нали?

- Знам, братко. Бягай оттук. Тръгвай, раненият хвана ръката му. Моля те само едно нещо, вземи войнишката ми карта и зарови някъде, или я изгори. Не искам да се знае че съм заловен.

-Стоян не го гледаше. Не дръпна ръка, но наведе глава и очите му се насълзиха. Не го беше срам от това, срам го беше че вътрешно се съгласи. Взе войнишката карта на своя другар, излезе навън и я зари под бора. После се върна и седна до него.

-Как мислиш, Сашо, какво биха направили Ботев и Левски?

-Раненият не каза нищо. Просто затвори очи.

-Стоян дълго мисли нещо. Извади едно листче и написа на него: „ За Ботев и Левски” , сгъна го на две и го пъхна джоба си. Измъкна смачкан пакет цигари, вътре се мъдреше една, запали я смукна няколко пъти, стана и отиде до бора. Разрови дупката и зарови в нея и своята войнишка карта.

Мислеше си на глас, - какво пък. Мре се веднъж! Поне да се свърши с тоя пусти страх. Веднъж се мре. Мама ще плаче тихо, а тате ще разправя на комшиите. Тате ще се гордее с мен. Ако, разбира се разбере, че не съм избягал. И тате ще плаче, но скрит някъде. Така плака като умря брат ми. Гледах от прозорчето на сеновала, беше облегнат долу, точно под мен , пушеше и плачеше. И сега ще тъй. Но пак ще се видим. Нашият поп казва на всяко опело, че мъртвите ще оживеят нетленни в последният ден. Тези които са вършили правда ще възкръстнат за да не умрат вече никога. А каква по голяма правда от това, да следваш заповедтта на офицерите и да не отстъпиш. Офицерите не биха отстъпили. Никога. Полковникът каза – никакво отстъпление! Да не би Левски да щеше да отстъпи? Ето и Сашо, като разбра, че искаме да го носим назад и мушна старшината с ножа. Ще мре, но мушка. Как не ги е страх тези хора, мислеше си Стоян. Аз умирам от страх. Страх ме от болката. А тя е неизбежна. Неизбежна е.

Младият войник, говорейки си сам, влезе пак в бункера, погледна спящият си другар. Стори му се като ангел. Смазан, но не сломен. Несломим.

- Време е, каза си сподавено,взе пушката си и излезе. Тръгна бавно надолу по склона.

Имаше гъста мъгла. Беше тихо и дори птици не се чуваха. Нищо не се чуваше отникъде. Направи няколко крачки и чу познатото скърцане на портичката. Сепна се и се обърна. Към него, подпирайки се на пушката куцукаше Сашо. По лицето му се четеше силна болка.

Спря до него. Извади цигара и запуши. Подаде му половината. Пушеха мълчаливо.

После Сашо каза: - На нож ли?

-На нож, отвърна Стоян.

Затъкнаха щиковете на пушките и  потънаха в мъглата.

Долу във френският лагер закусваха. Войниците пиеха чай и се смееха. Не бяха чували изстрели от проклетите българи, почти половин ден. Англичаните идваха днес и те знаеха, че ще минат през омразните бункери, независимо от всичко. Тогава забарабани тъпанът и настана суматоха.Сержантите закрещяха да се заемат позициите. Мъжете се мятаха в окопите, затворите на пушките затракаха зловещо и всички притихнаха. Постовете бяха видели нещо. Всички бяха вперили поглед в мъглата отпред. Изведнъж от там изплуваха два силуета. Те се опитваха да тичат, но се виждаше че се държат един за друг. Единият придържаше другият, но те напредваха упорито. Бяха на двеста метра, когато до френските окопи достигна едно гръмовно:

 „ На нож! Да живее България!

 

Всички стояха вцепенени. Споглеждаха се смутено. Но насочиха пушки и заредиха. Командващият мълчеше. Сетне глухо нареди:

- Огън!

Канонадата беше страшна.След димът и пушилката, войниците изумено видяха , как българската войска продължава да приижда и да стреля без прицелване. Към окопите полетя и граната, но избухна на метри от тях, като ги засипа с пръст.Френският командир разбра, че никой не се беше целил в българите. Извади револверът си, прицели се и отново извика:

 - Огън!

Стоян и Сашо паднаха. Бяха на петдесет метра от окопите. Останаха с лица в студената кал, стискайки пушките. Командирът захвърли пистолета и се отправи към палатката. Никой друг не мръдна. Повечето войници , нервно забъркаха по джобовете си за цигари, а някой плачеха без да се срамуват. Един от тях сръга съседа си по окоп и му подвикна: 

 -Ей, Рене, запомни какво видя! Запомни, пъзльо и го разкажи на децата си. Разкажи им как някога, далече от Франция , си видял великани и едва си отървал кожата..

 

Погребаха ги с почести. Оркестърът свиреше някакъв  военен марш. Началникът раздаде на всички коняк, а в щабният дневник, писарят записа това което намери в джоба на единият войник- „Ботев и Левски” и добави „ защитниците на България”.

© Лебовски Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??