Човек казва: “Аз искам да се събудя духовно”. Това е негова цел.

Тази цел все още не е част от човека, а част от неговата его настройка. По някакви его-причини той иска да се събуди, да търси съзнателно.

Човек не може да си постави съзнателно духовна цел и да успее. Е, може да изглежда, че е успял, но колко ли е платил за нея и какви отрови е натрупал в подсъзнанието си?!

Не може да си постави цел, но може да живее съзнателно, за да може да се трансформира.

Защото човек не е това, което иска да е, а е това, което Е. Колкото и да си поставя цели, няма да ги постигне, ако не промени изначално и дълбоко вътре в себе си до дебрите на несъзнаваното това, което Е.

Това, което СМЕ, ни кара да поставяме целите си за духовно пробуждане. Това, което сме, не е духовно пробудено. Защо тогава ни поставя такива цели?! Дали пък наистина са духовни тези цели?!

Човек, обаче, може да се довери на чувствата и на усета си, и се трансформира. “Алхимира” се. Променя това, което Е. Към това, което трябва да Е. Към това, което е правилно да Е. Накрая се получава, че това, което е правилно да Е, е съвсем далече от целите за духовно пробуждане, както ги е разбирал човека в началото.

Затова са съмнителни целите, които сме оформили в его среда.

Има духовна школа, в нея тече трансформация под управлението на висшите сили. Каквито и его цели да сме си поставили отивайки в школата, те нямат значение, защото крайния резултат ще бъде различен от очакванията на егото ни.

Целите нямат значение, има значение вътрешното несъзнавано намерение, което ни управлява. А пък то е залепено за чувството любов. Можем да се оставим да обичаме и тогава, каквото и да правим, ще е в правилната посока. Каквото и да правим или мислим, то трябва да има изражение във физическия сват, иначе от него няма полза. Практиката реализира човека. Само мислите не са достатъчни.

Защо добродушните хора са по-щастливи, нещата им живота се уреждат по-добре, страдат по-малко? Оставили са се да обичат и са избягали от доста от условностите на този свят. Те прощават, знаят как да прощават и обичат. Ние ги гледаме и понякога си казваме: “Този или тази колко са глупави, неборбени и т.н.”.

Класифицираме ги по този начин, отнасяме се пренебрежително към тях, а подсъзнателно копнеем да сме като тях. Спират ни нашите убеждения. Да имаш цел за духовно просветление също е едно убеждение.

Друго убеждение е, че трябва да се погрижим за духовното пробуждане на другите. Да им покажем верния път. Дори да не искат.

Мислим си, че това е грижа за другите. Това е човешкото разбиране. Ние си мислим, че носим уникалната истина в себе си. Не това е най-смешното. Смешното е, че си мислим, че разбираме тази истина и че можем с думи да я предадем в истинския й вид. Това си е нашата истина. Тя е дреха, която сме облекли. На друг човек няма да стане, а е и пропита с нашата пот. Искаме да го облечем нашия ближен с тази дреха, та той да замирише на нас. Да стане наше копие. Да не застрашава убежденията ни, на които градим нашата сигурност.

Всяко наше убеждение ни задържа в този свят. Ще напуснем света завинаги, когато отпаднат всичките ни убеждения. Тогава ще сме едно със света и няма да имаме нужда от убеждения, тъй като ще знаем всичко. Ще слеем любовта с мъдростта и ще достигнем Истината, а който я достигне няма нужда да се убеждава в нещо. Няма нужда от убеждения.

Ние сме тръгнали към Истината или поне така си мислим. Убежденията ни са това, което ни дърпа назад. Те ли са ни по-скъпи или Истината ни е по-скъпа?!

Нашето его ни кара да насаждаме убеждения на другите. Нашето его и егрегора (егрегор – част от колективното несъзнавано), на който служим. Много лесно се вижда дали даден егрегор е висок или нисък. Хората служещи на нисък егрегор винаги се стремят да убеждават другите. Упорито и неотстъпчиво.

Защо да го правим. Нека да обичаме ближния си. Обичай ближния си, остави го да изживее греховете си.