В погледа му имаше нещо дружелюбно. Очите му – влажни и меки. Походката – пъргава, дори прекалено като за мъж. Имаше усет към красотата, навсякъде в офиса му стърчаха сухи цветя, а според мен едно от тях не беше съвсем сухо. Но аз не разбирам от цветя. Просто онова, дето не беше сухо, го бяха поставили във ваза. Допуснах, че във вазата има вода и оттам се появи изводът, че...

     Стига глупости.

     Викахме му Главния.

     – Той е говедо! – съобщи съпругата му, когато влезе в хола, така де, в залата. Значи имал и друго име Главния.

    – Добро утро, мис! – рипнах.

     – Не съм мис, мисис съм! По дяволите!

     – Но защо... – Исках да я попитам защо е в това състояние. Нали съм гастроентеролог, мога да я изкормя, ако има нужда от това. Клиентите ми понякога се оправят напълно по този начин. 

     – Но, другарке... – Опитах да сменя обръщението.

     – Как ме нарекохте? Простак!

     Това за другарките го знам от младостта си. Тогава другаруването ни създаваше възможност да живеем заедно, весело и бедно. Но сближаването беше необходимо и донякъде неизбежно: в хубавия, честен, топъл и полов смисъл, ако изобщо смисъл съществува в този ред.

     – Другарка ви нарекох. – Вече ме прати по дяволите, какво повече можеше да стане?

     – Именно! Защо си го позволявате? И какво правите тук?

     Представих се. Обясних. Тя си спомни.

    – А! – възкликна мисис другарката. – Значи това сте вие. Щом носите живо цвете. Не че ме интересува. Знак е, все пак. Очаквах обаче мъж с по-голям размер.

     – Трябва да побързате... – Оплетох се с обръщението. Ако беше по моето време, щях да я нарека вещица. Но тя беше красива по онзи невероятен начин, чрез който старостта се превръща в картина на лош художник. Още нямаше петдесет, а пеньоарът ѝ се беше увил около бедрата по увлекателен и според мен изработен способ, че не бих ѝ дал повече от четиресет. Плюс-минус двадесет.

     Димът навлизаше в кухнята. Трябваше да побързам.

    – Той, съпругът ми, още ли е в другата стая?

     – Да, госпожо, мисис, пуши.

     – Но защо целият ни апартамент, целият ни офис е в дим?

     – Защото има пожар.

     – Къде?

     – При вас. – Огледах се и разкърших врата, после натиснах нещо несъществуващо с върха на обувката си, от малък правя така, когато се налага да бъда откровен. Уточних: – Тук.

    – Къде точно?

     – В кухнята.

     – Ала защо не съм уведомена? Само преди минути си прегледах пощата в смартфона. Нямам никакви съобщения.

     Тя знаеше, че в огромния апартамент има момичета. Усещаше димният им, евтин парфюм отдалеч. Но мълчеше.

     Треснах вратата и отидох при отвратителния пушач, съпруга.

     – Дай една цигара – казах му решително.

     – Как си позволявате?

     – Ами апартаментът ти гори... затова.

     – Това го знам. Ето.

     Подаде ми пакета. Млъкна и се загледа бавно нанякъде, като движеше врата и очите си бавно – като оръдие, готово да изригне. Проследих взрива в погледа му. Беше халосен и ми се стори, че е забил осколките си в дима наоколо.

     – Този офис никога не е горял така.

     – Аз съм пожарникар – съобщих с убедителността на своята лекарска компетентност. Допуснах, че офисът е горял много пъти преди това по съвсем различен начин и затова съпругът беше очарован или огорчен. За да уточня професията си, уточних: – Ще имате ли добрината...

     – Не, не прекалявай – прекъсна ме и се обърна гордо и надменно.

     Запали си цигарата от огъня наоколо. Изпусна дим, който се сля с този над бюрото и оповести:

     – Няма смисъл да харчим излишно енергия. Особено от добрината ми.

     Този човек имаше усет към красотата на естествения огън и не ползваше запалки, нито кибрит. Главния му викахме, а то е имало защо: запалянко, жар човек. След като погледът му се изсули от дима, той все пак ми каза нещо. А то бе:

     – Сухите цветя ги дай на жена ми. Тя е отсреща, при камината в другата...

     – Зная! В другата стая! Трябва спешно да се изнесете оттук! И тя трябва да го стори!

     – А защо тогава пушите?

     – За да ви удовлетворя. Да бъда съответен... така да се каже.

     – Не разбирам.

     – Искам да опазя цветето, което не е сухо.

     – Нали сте пожарникар?

     – Именно. Всъщност – гестроентеролог. По съвместителство. Знаете как е днес – гасим пожари, дори в карантиите на хората, когато се наложи. Работим по външно съвместителство.

     – Тогава защо не носите каска? Маркуч? Дренаж? Сонда? Противогаз? Или поне канче с вода?

     Как да му кажа? Жена му искаше той да изгори, само той, не живото цвете, което ѝ бях подарил. Цветето беше полято, защо ми е канче с вода?

     – И аз това се питам. – Така му отговорих. И заявих откровено: – Нямам даже и кибрит.

     Пак ме погледна по същия хтоничен начин. Съобщи високомерно:

     – Може да се запалите и другояче.

     Винаги съм искал да го настигна по пътя му, да го халосам с нещо твърдо без да го убивам, само да го направя нетрудоспособен и да го сваля от поста му.  Не бях само аз – мнозина искахме да махнем Главния. Много крадеше и това искреше в дружелюбния му поглед – крадеше главно от нас. Но и от държавата погепваше. Лош човек в личен план, почти съвършен в обществен.

     За него казваха, че знае как да празнува себе си. Когато Главния се напиваше, по цяла седмица даваха добра храна и позволяваха свиждания в офиса. Дори понякога водеха момичета. Той рядко изтрезняваше през тези седмици. Алкохолът му беше качествен – по цели каси носеха в офиса, но опаковани в целофан и разни там скъпарски хартии, за да не се вижда баровското стъкло и елитните етикети. Страхуваше се от богатството – по онзи убедителен и трепетен начин, чрез който държавният чиновник се опасява да плати с банкова карта сметката в някой ресторант. Той нямаше семейство, а само обслужваща жена, обслужваща банка и персонал; предпочиташе да пие в офиса и да изтрезнява... не знам кога и къде изтрезняваше изобщо.

     Но попита, пак така, с поглед върху мен:

     – И защо ще пазите живото цвете? За това ли сте тук? А?

     Огънят обхвана питиетата. Стана весело. Шумно. Кристално. Пукотливо.

     После горещината обърка всичко. И димът започна да поглъща.

     Всички стояхме в огромния офис или апартамент – аз, лъжливият пожарникар и анализатор на човешките карантии, съпругата, която не беше бивала никога такава по закон, Главния... Имаше и още хора, сякаш. Цяло множество от погледи се беше събрало. Откъде ли идеха? Събрали се бяха изневяра, надежда, похот, отчаяние, богатство, умора и стремеж към изход, от който всички сякаш бягаха.

     Но никой не напусна поста си. Той, лъжливият съпруг, Главния, пиян от задоволство, димеше – вече мъртъв, дружелюбно овъглен и сресан неблагополучно и без нужда, както винаги. Говедо, ако питате другарката. Печено.

     Аз пушех навън, на терасата пред входа – цигарата, която той ми даде. Чудех се дали е здравословно да пушиш в такава обстановка.

     А съпругата му, мисиската, другарката, жената... тя беше в прегръдките на по-голям пожарникар. От мене.

     Терасата ми предоставяше прекрасна гледка. Всичко виждах. Огън бушуваше между двамата прегърнати. Другият огън... пожарът... той бе само фон. Като във филм. Отвратителна бутафория. Аз се оказах статист.

     Озовала се беше в ръцете на друг гастроентеролог, който бе дошъл да гаси пожара. Носеше и каска. От чатала му стърчеше нещо като пръскач. Дошъл беше да прави клизма на пожара, допускам, защо иначе се е натресъл без покана? Или пък е бил поканен предварително – да присъства на огнения бал? Чух го да идва с воя на някаква голяма и тлъста кола, оцветена в жарко червено и със стълба. Нормално – изглеждаше съвсем нисък човечецът, как да не си носи стълба, за да върши каквато и да било работа.

     И беше в униформа. Като се огледах наоколо, май наистина имаше пожар. Нали така се казва, когато бушува огън?

     По този повод загасих цигарата с върха на обувката си. Да не се разпалва.

     За огъня говоря. Не за любовта. И не за обувката.