Младата жена вървеше  през големия град. Беше оставила автомобилa си на платен паркинг и крачеше към непознато място. Беше лято! Прохладно Варненско лято. Спря се пред един павилион и си купи билет от играта „Мега милиони”. Вярваше в късмета си. Та нали само вярата, надеждата и любовта нямат граници, нямат клетки… златни или железни, или такива изпълнени със зависимост. Тези така наречени  ”сестри”  не познават дори съвета на братствата. Плуват в пространството на вътрешното усещане. Номерът на тяхното съществуване беше да живеят вечно със себе си… Но.., никога за себе си! И точно затова,младата жена ги наричаше опасна песен, който не я, е разгадал не бива дори началните ноти да запява.

Седна в кафенето на един скъп хотел. Поръча си студена вода с резени лимон. Облегна се на плетеният ратанов стол и се загледа в минувачите, които се отправяха към морската градина. Трудно бе да зърнеш из тълпата красиви хора, сякаш колкото повече минаваше времето, заедно с него избледняваха обичаите, привичките, моралът. Хората се  израждаха. Ставаха едни такива безформени, безлични, бездуховни и някак пълнички. За миг си представи,че всички те свалят дрехите си и тръгнат голи. Хм, едва ли би искал някой да види тази гледка. Сякаш хората наедряваха от греховете си. Сякаш самите грехове издуваха като с бамбукови масури телата им и ги правеха нелицеприятни. Възможно ли беше това или не? Всичко беше възможно,  живеехме във време на неограничени грехове. Живеехме във време на дрехи, много дрехи, които скриват  колко тлъсти са грешките ни.

Младата жена сведе поглед към масата, обшита по краищата  със ратанова плитка. В средата имаше прозрачно стъкло. Тя погледна през него. Видя панталоните си на цветя и белите обувки на висок ток, които подчертаваха красивите и глезени. Усмихна се някак вътрешно на себе си. Усмихна се на тялото си, защото бяха още твърде далече от бамбуковия  масур. Наведе се към масата и започна бавно да изтрива билета от лотарията.

-Здравейте, спечелихте ли? Някой и говореше. Младата жена извърна глава към мястото, откъдето идваше гласът. Видя мъж на около четирийсете с къса черна коса и летни панталони, който закачливо и се усмихваше. - Аз днес спечелих петдесет лева от картонче като вашето - продължи да й говори непознатият.

 -Хубаво! Отвърна му жената.

 -Вие(!) сте хубава, госпожице! Отбеляза мъжът.

-Благодаря Ви!

-Няма защо. Искате ли да Ви почерпя питие?

-Не, благодаря!

-Само по едно да ми правите компания

-Не, благодаря Ви!

-Мисля, че твърде често използвате отрицанието „не“, госпожице! Младата жена леко се усмихна, погледна го и отвърна:

-Не!

-Простете за любопитството, среща ли имате тук? Но отговор не получи на въпроса си. Жената..или по скоро обекта на симпатията му се развесели,но с нищо не  се издаваше.

-На почивка ли сте тук?

-Не!

-Извинете ме,  досаждам ли ви с въпросите си? - Не!

-Винаги ли сте толкова свенлива, госпожице?

Не!

-Страхотен разговор си водим през масите, искате ли да се преместя на вашата маса?

-Не?

След поредното ”Не” и двамата извърнаха погледите си встрани. Сервитьорката, поради липса на други клиенти в заведението, беше станала свидетел на диалога им. Тя се  усмихна и сведе поглед към земята.  Младата жена отново започна да изтрива с монета билета от лотарията.

 - Спечелихте ли? Как се казвате? – отново заговори мъжът от съседната маса

 - Сияна- отвърна жената.

- Много красиво име имате, прилича ви, една такава сияйна сте като Снежанка от приказките. Имате ли си принц, който да ви събужда?  Младата жена и тук трябваше да отговори с Не, но само погледна мъжа с въпросите и замълча. Задържа погледа си по- дълго време на осанката му. Имаше вид на импулсивен, необуздан, огнен мъж притежаваше магнетизъм ,чар, последователност и някаква доза дисциплина. Макар че сега досадното му  поведение да  говореше за любопитен многознайко-сваляч, определено беше различен. На Сияна и стана интересно, докъде би стигнал с въпросите и набързо скри свенливата лунна госпожица която всъщност си беше някъде дълбоко в себе си. Усмихна се и  този път тя се завъртя на стола, застана с цялото си тяло и лице към мъжа. Той отпиваше от уискито , което си беше поръчал, на малки глътки. Изведнъж около тях стана толкова тихо, че и двамата можеха да чуят мелодията, на  ледчетата, които се докосваха в  стените на неговата кристалната чаша. Въздухът наоколо  бе обгърнат от дима на пурата, която мъжът запали.

 - Госпожице, обърнахте се към мен, това ме обнадеждава. За какво мечтаехте като дете?  Очите на Сияна блеснаха от спомена по детството и мечтите, които непрестанно и до днес я завладяваха.

 -Исках да стана стюардеса. Мечтаех си да летя да заспивам и да се събуждам 

на различни места, мечтаех си да бъда свободна като птица – отвърна Сияна.

-Та-ка ли!? Почти извика мъжът. Аз съм пилот, госпожице.

-Наистина ли?

-Да наистина! Ето и сервитьорката ще потвърди, ако не ми вярвате. Отсядаме тук в този хотел между полетите. Винаги в този хотел. Знаете ли, когато Ви видях, исках да Ви поканя направо в стаята си, но…., разбрах -  различна сте от другите жени. Във Вас има нещо, госпожице, нещо… което ме кара да Ви говоря. Питайте ме, каквото ви дойде наум, ще ви казвам само истината. Имам нужда да си споделям разни неща сега. Знаете ли,че нямам приятели, с които мога да споделя нещо лично. Скоро си направих равносметка на живота и се оказа, че имам много познати, но... приятел, на който да поверя някоя тайна, нямам. Как е станало това през годините.., не знам!

 - Женен ли сте, г-н пилот?

--Не! Нямах време за това. Но скоро ще ме пенсионират, нали знаете, нас млади ни пенсионират и тогава ще помисля за жена и деца. Мислите ли, че ще ми бъде късно?

 -Не! Никога не е късно за семейство, г-н пилот.

 -Страхувате ли се, да летите, г-н пилот?

 -Да! Винаги се страхувам! Мисля, че само глупакът  не изпитва страх. Толкова години…и преди всяко излитане се разтрепервам от вълнение и страх. 

Моля се на Всевишния. Аз вярвам в Него! 

-Как ще живеете без летенето? Чувала съм, че моряците не могат да живеят без миризмата на метал. Морето все ги тегли към себе си, сякаш е опиат за тях.

-И при нас е същото , надявам се да мога да летя на някой селскостопански самолет. Представяте ли си от ЛУФТХАНЗА на селскостопански? Вие последно кога сте летели?

-Преди две години-отвърна Сияна

-За къде ако не е тайна?

-За Рим.

- Защо ли изобщо попитах, красива жена като Вас за къде другаде да лети освен към вечния град.

-Да вечният град?-влюбих се в него г-н пилот. Може Вие да сте бил пилота на самолета.

-Не съм бил аз.

-От къде се толкова сигурен?

-Винаги един по един оглеждам пасажерите, които се качват преди полета ми, щях да ви запомня.

Сияна не очакваше този отговор и се разсмя лекичко на глас. -И смехът ви е нежен госпожице, като вас отбеляза пилота. Имаше доза  страст и желание в гласът  му.

-Влюбвал ли сте се досега истински, г-н пилот?

-Да! Два пъти в стюардеси. Нашият живот е такъв - затворен кръг .Знаете ли често си мисля, че животът не е нищо повече от една двукрака стълба. Първо се изкачваш, стигаш върха и започваш за слизаш от нея. Има хора, които, щом стигнат най-отгоре ,се разкрачват или по-скоро обсебват стълбата. Като побеснели кучета лаят срещу всеки който понечи да ги измести от нея. С една дума не искат да слизат надолу. Представяте ли си каква ужасна гледка са, когато вдигнеш отдолу-нагоре глава и погледнеш към тях. Аз вече слизам…от стълбата! - А вие влюбвали ли сте се скоро, госпожице? Вярвате ли в съдбата или мислите, че всичко е само случайност?

-Вярвам в съдбата г-н пилот. Влюбих се веднъж,преди години..

Знаете ли г-н пилот, мисля си, че когато една жена си избира мъж, е провал, но когато мъж си избира жена, провалът, е в много малки проценти.

 -Ха-ха, има логика…но знаете ли защо?

 -Не!

 -Защото, госпожице Вие жените никога не знаете какво точно искате, докато при нас е обратното. Този, когото чакате, не идва,отбеляза пилотът и разбира се направи своя маньовър с думите.

-Ще дойде, излъга Сияна.

-Имате красиви ръце, госпожице, с какво се занимавате?

-Рисувам икони.., г-н пилот.

-Защо ли(!) изобщо попитах… разбира се, същество чисто като Вас, от което струи светлина, същество което би удавило всеки мъж във щастие с какво друго да се занимава освен с изкуство?

-Ласкаете ме!

-Не, не ви лаская, това е  голата истината,!

-Кога ще летите отново?

-Утре сутрин,излитам в девет. Надявам се някой път, да имам честа, да бъда ваш пилот.  След тези негови думи и двамата отново  се загледаха в различни посоки и замълчаха. Думите бяха свършили. Сияна се обърна  с гръб към мъжа и продължи да трие талончето. Не видя кога той е станал и се е доближил до нея. Усети, че някой отмести косите ù, усети допир на устни по врата си. Цялото и тяло в миг запламтя. Отскочи…заедно с ратановия стол. Пилота се наведе към лицето й. Той я гледаше с черните си очи и сякаш искаше да запечата образа и в съзнанието си. После заговори така, сякаш  не бяха насред града в горещ юлски следобед, а само двама след дълга страстна нощ. Завиждам на мъжа, който си ляга и става със вас Сияна. Завиждам му…за това, че може да ви докосва и чува вашето прекрасно” НЕ”. Вие сте нежно и крехко създание което събужда в мен момчето. Онова момче което би се хвърлило със всички сили за да ви защити. От кого ли? - сигурно вече се питате, госпожице? –От целият свят! Ще си спомням често за Вас…и ще търся лицето ви между онези които политат с мен в небесата.

Сияна безмълвна го наблюдаваше, как се отдалечава от нея. Само след минути тълпата от хора го погълна. Усети, че ще се разплаче…усети празнотата в душата си. Онзи храм, в който въздухът отдавна беше застоял...слънцето понякога проникваше вътре, само за миг огряваше прахта и отминаваше мълчаливо.Никой нито лягаше, нито ставаше до Сияна. Никой! Тя беше сама от много дълго време. Не,защото нямаше желаещи за нея...Не! Тъгуваше, искаше да срещне  истинската любов, но тя не идваше. И мъжът, с когото имаше среща, нямаше да дойде, защото... истината бе, че тя нямаше среща, просто се шляеше сама из големия град, прегърнала вярата. Една мисъл сега се  загнезди в съзнанието й. Една простичка мисъл ”Все от някъде трябва да се започне” нещо трябваше да се случи,нещо като знак от боговете, нещо! На билета се показа нейното, любимо число двадесет и девет сърцето й подскочи, краката и отмаляха…зави и се свят, защото числото, нейното, любимото съвпадаше с най-голямата печалба на лотарийния билет! Пилотът на ЛУФТХАНЗА така и не дочака последното число на лотарията, за да разбере,че младата госпожице печелеше. Но…сигурно такива са пилотите, все бързат, пропускащи мига.Защо ли? Сигурно, защото… са родени птици!