Пътят се стелеше пред него. Белите прекъснати линии на асфалта се сливаха в далечината. Там пътят се събираше в точка сред пожълтелите храсти на полето. Отдясно Балкана обагряше с малко зелено пустинния пейзаж.

-         Здравей.

-         Здравей. Как си?

Студени гласове. Сякаш не бяха те.

-         Все така...

-         Трябва да се видим да ти върна картата – изречено рязко и набързо някак си.

-         Добре де – кажи!

-         Снощи ти изневерих

Мълчание. Студено като смъртта.

-         И с кого? – не че имаше значение...

-         С едно бивше гадже.

Отново мълчание. Секунда или две, проточили се като ужаса..

-         Нищо няма да се получи... С него де. Но ... не мога да живея така.

Мълчание. Просто мълчание. Като на птица улучена в сърцето преди посления писък в живота й.

-         Разбрах! – пауза – Чао!

И край!

После срещата. Бесния му поглед. Вече не син, а направо лилав. И сподавения гняв на изреченото:

- Ти си мислиш, че знаеш какво е изневярата ли? Не! Само си мислиш, че знаеш какво е! Дефинираш я простичко нали? Просто за теб е едно ужасно предателство.

Не. Не е толкова простичко!

Аз ще ти кажа какво е изневярата!

Това са устните, които казват “Обичам те” и “Целувам те” , а после същите тези устни потъват в устните на друг.

Това се краката, в които си падал на колене и целувал обезумял от любов, и сега разтварящи се пред друг.

Това е бельото, купувано с толкова любов, и сега сваляно от чужда ръка.

Това е утробата, която си целувал в захлас, вярващ, че вътре е заченато твое дете, и сега поемаща друг.

Това са очите, в които си потъвал. В които си се къпал... А сега примрежващи се от оргазъм...

Това са гърдите, които си целувал с часове и си вярвал, че от тях ще се храни вашето дете. И сега мачкани от запотени, нетърпеливи и сластни ръце!

Кажи! Кажи ми сега – още ли знаеш какво е изневяра?!

И буцата в гърдите се засили главоломно по заснежения склон на отминалото време. А студените спомени полепваха по нея и я превръщата във все по-голяма и по голяма. Удари се като побесняла лавина в гръдния кош и се опита да го разбие. 

* * *

А по друг път, спиращ сред синевата на морето, пътуваше тя. Пътуваше шумно. Крещяща и за най-малкото. Раздирана от противоречието на досадното ежедневие и изскубнатата романтика. Зазидала емоции и чувства. Или по-точно - зидаща непробиваем щит около сърцето. Смееща се външно и плачеща вътрешно. Шармантна на плажа и развалина в съня си.

И слънцето изгряваше. Всяка сутрин. И изгаряше кожата. Така както болката изгаря сърцето. А тя беше сама. Вече беше наистина сама...

* * *

Отне време на баща й да му каже. Просто минаха седмици. Седмици на мъка и студ.  Разговора беше невинен. Беше простичък разговор:

-         Здравей.

-         Здрасти.

-         Абе чудя се как да ти го кажа, ама... – започна нервно баща й.

-         Айде де, толкова пък да няма как да го кажеш – усмихна се  той.

И слава Богу, че с баща й можеха да си говорят за всичко. Да си споделят нещата като мъже. Може би просто защото на него му липсваше син. Може би защото той имаше нужда от баща с когото да разговаря за всичко. Без значение – важното е ,че беше се заформило нещо като мъжко приятелство.

-         Ами... – запъна се той, като се почеса по носа – за щерката...

Просто мъжки разговор. Без много думи. Без излишни благодарности.

-         Приятно дежурство.
-         И на теб приятна вечер.

* * *

Следващия ден беше мразовит.

Той облече костюма.

После намести вратовръзката.

Излъска обувките.

Наметна палтото.

И излезе.

Тя се събуди.

Направи си кафе.

И започна да го пие пушейки цигари...

Искаше й се това да е последният й ден.

На вратата се позвъни. И тя го видя на прага. Не успя да каже нищо. Тя се отдръпна и той влезе мълчаливо.

Не се целунаха. Гледаха се мълчаливо.

Той извади лист хартия от джоба си и зачете. За първи път директно пред нея, а не по телефона. Гласът му беше твърд и малко студен в началото:

“Днес ще бъда орисник. Твоя орисник.

И като твой орисник ще те нарека.

Ти ще страдаш! Сърцето ти ще бъде празно. Ще се луташ. Ще бъдеш отричана. Ще бъдеш отхвърляна. Ще бъдеш подхвъляна като лодка със счупени мачти сред безкраен бурен океан.”

Той замлъкна за момент. Беше жестоко. Точно това не заслужаваше. Да бъде ритана, когато е паднала. Сълзите капеха от очите й. Стоеше без думи.

Той си пое дъх и продължи:

“Но после ще срещнеш мен!

Ще изпия страданието ти. Ще преглъщам бавно. Ще поглъщам отровата и няма да изплюя нито глътка. Ще погълна цялата горчивина до последната капка.

После ще започна да пълня сърцето ти. Боже, така ще го препълня с любов, че да искрят очите ти. Ще накарам лицето ти да излъчва сияние. Да блести усмивата ти.

И ще те хвана за ръка. И ще бъда търпелив. И да – ще се лутаме през тръни, пущинаци и пропасти. Но да – ще те изведа. Ще те изведа на пътя. На пътя към щастието.

А, когато всички се отрекат от теб, дори и тези с твърдостта на Свети Петър, аз ще съм там. Ще съм там, когато и ти ме молиш да се отрека от теб. И ще остана! Ще остана и ще изчкрещя: “Мамка ви – не се отричам!” А когато започнат да омекват краката ми, ще ги зазидам. И ще остана прав.

И когато те изхвърлят всички отвсякъде – аз ще бъда там. Ще сложа чадър от любов, за да не стига мръсотията на тези, дето те оплюват до теб. И ще те заведа в дом. Дом, който да изградиш. И ще възкръснеш като Феникс от пепелта.

А после ще скова нова мачта. Ще лепя с горчива плюнка треска по треска. Ще изправям пирони със зъби и ще ги забивам с пръсти. Ще разкъсам ризата си и с рибена кост ще ушия платно. А после ще крещя. Ще крещя до припадък срещу вълните, докато засрамени не се застелят като килим в краката ти.

Но няма да спра до тук. Ще заведа лодката до спокоен пристан. Ще покрия израненото ти тяло с булчинска рокла и ще те понеса на ръце до старата каменна църква. А там – там ще положа на ръката ти пръстен. Пръстен с диамант. Диамант – чист и искрящ.

Чист и искрящ  като вярата ми в тази орисия.

Орисвам те! Наричам те!

Орисвам те и те наричам за своя жена!”

После не говореха... Стопиха се в снега навън. Стопи се той. Стопи се и тя. Остана само  НИЕ...