Пътят се стелеше пред него. Белите прекъснати линии на асфалта се сливаха в далечината. Там пътят се събираше в точка сред пожълтелите храсти на полето. Отдясно Балкана обагряше с малко зелено пустинния пейзаж.
Всъщност пейзажа беше красив, обагрен от всички цветове на есента - жълто, червено, кафяво, златисто, зелено и ... сив асфалт, на бели прекъснати линии. При тях може да се изпреварва. В смисъл имаш право. А когато не искаш да бързаш, тогава не изпреварваш. Също като в живота - даваш мигач и тръгваш да задминеш събитията, после се уплашваш и се прибираш обратно в своето платно. Просто защото решаваш, че няма смисъл да се бърза... Защото решаваш, че животът е път, а не дестинация... Банално и вярно.
Изведнъж започна да вали. Бавно и на тежки капки. Отби в страни досами канавката. Искаше му се да реве. Не да плаче – да реве с глас и да крещи. Преглътна. И този път нямаше да заплаче. Въпреки че нахлуваха спомените. Спомените за изречени думи...
- Здравей.
- Здравей. Как си?
Студени гласове. Сякаш не бяха те.
- Все така...
- Трябва да се видим да ти върна картата – изречено рязко и набързо някак си.
- Добре де – кажи!
- Снощи ти изневерих
Мълчание. Студено като смъртта.
- И с кого? – не че имаше значение...
- С едно бивше гадже.
Отново мълчание. Секунда или две, проточили се като ужаса..
- Нищо няма да се получи... С него де. Но ... не мога да живея така.
Мълчание. Просто мълчание. Като на птица улучена в сърцето преди посления писък в живота й.
- Разбрах! – пауза – Чао!
И край!
После срещата. Бесния му поглед. Вече не син, а направо лилав. И сподавения гняв на изреченото:
- Ти си мислиш, че знаеш какво е изневярата ли? Не! Само си мислиш, че знаеш какво е! Дефинираш я простичко нали? Просто за теб е едно ужасно предателство.
Не. Не е толкова простичко!
Аз ще ти кажа какво е изневярата!
Това са устните, които казват “Обичам те” и “Целувам те” , а после същите тези устни потъват в устните на друг.
Това се краката, в които си падал на колене и целувал обезумял от любов, и сега разтварящи се пред друг.
Това е бельото, купувано с толкова любов, и сега сваляно от чужда ръка.
Това е утробата, която си целувал в захлас, вярващ, че вътре е заченато твое дете, и сега поемаща друг.
Това са очите, в които си потъвал. В които си се къпал... А сега примрежващи се от оргазъм...
Това са гърдите, които си целувал с часове и си вярвал, че от тях ще се храни вашето дете. И сега мачкани от запотени, нетърпеливи и сластни ръце!
Кажи! Кажи ми сега – още ли знаеш какво е изневяра?!
И буцата в гърдите се засили главоломно по заснежения склон на отминалото време. А студените спомени полепваха по нея и я превръщата във все по-голяма и по голяма. Удари се като побесняла лавина в гръдния кош и се опита да го разбие.
Напрегна всичко в себе си и накара да изригне целия пламък останал в него. До песледно. И се разля буцата като лава. Но, останала без огън, лавата изстина и се превърна в камък. Студен вулканичен камък на мястото на сърцето.
Изправи се! Вече беше прав. Сам. Но горд. И ... студен! И тръгна по пътя. Онзи сивия, събиращ се като точка сред пустинния пейзаж. И не бързаше. Не изпреварваше. Нямаше дестинация. Просто път. Път, който трябва да се извърви.
* * *
А по друг път, спиращ сред синевата на морето, пътуваше тя. Пътуваше шумно. Крещяща и за най-малкото. Раздирана от противоречието на досадното ежедневие и изскубнатата романтика. Зазидала емоции и чувства. Или по-точно - зидаща непробиваем щит около сърцето. Смееща се външно и плачеща вътрешно. Шармантна на плажа и развалина в съня си.
Очите й търсеха знаци за неговото присъствие. Чувстваше кожата си настръхнала всеки път, когато искаше да повярва, че е някъде наоколо. Когато чуваше любимата им музика или пиеше любимото им питие.
А тя просто не искаше вече да го боли. Знаеше, че правят грешка след грешка и вече не можеше да предвиди поредната грешка до какво ще ги доведе. И реши да сложи край. Да отреже болното място, за да запази здравото. Да запази единственното нещо, заради което си струваше да се живее – любовта.
Знаеше, че го боли. Вярваше, че ще я разбере. Беше гадно, беше егоистично, но знаеше, че така е по-добре. По-добре за него!
И животът течеше. Или по-скоро изтичаше като пясък през разперената към слънцето длан.
И слънцето изгряваше. Всяка сутрин. И изгаряше кожата. Така както болката изгаря сърцето. А тя беше сама. Вече беше наистина сама...
А съдбата не спи. Тя никога не спи!
И тогава я изгониха. Пропъдиха я. Да се оправя сама.
Събра това, което имаше във вързоп, и се изнесе. В малък, мръсен апартамент... Мръсен като самия живот. И студен. А навън беше зима. Студът пробягваше по кожата й. Просмукваше се и срещаше студа вътре в нея. Срещаше го като дълго чакана любов.
Но най-болеше, че не можеше да поиска прошка... Прошка се иска, когато се покаеш. А тя не можеше да се покае, че обича... И да беше грях, то тя не можеше да иска прошка за това. Трябваше само да поиска прошка за лъжата, че е изневерила, но вече беше късно...
* * *
Отне време на баща й да му каже. Просто минаха седмици. Седмици на мъка и студ. Разговора беше невинен. Беше простичък разговор:
- Здравей.
- Здрасти.
- Абе чудя се как да ти го кажа, ама... – започна нервно баща й.
- Айде де, толкова пък да няма как да го кажеш – усмихна се той.
И слава Богу, че с баща й можеха да си говорят за всичко. Да си споделят нещата като мъже. Може би просто защото на него му липсваше син. Може би защото той имаше нужда от баща с когото да разговаря за всичко. Без значение – важното е ,че беше се заформило нещо като мъжко приятелство.
- Ами..., ако имаш възможност, да потърсиш работа за един човек – продължи той.
- Ами... – запъна се той, като се почеса по носа – за щерката...
Той дръпна от цигарата. Силно. И изпусна дима. После я загаси бавно. И стана.
- Знаеш, че няма за какво да се притесняваш, нали? – каза с равен глас.
Баща й само кимна.
Просто мъжки разговор. Без много думи. Без излишни благодарности.
- Приятно дежурство.
- И на теб приятна вечер.
Стиснаха си ръцете, взе адреса й и се качи в колата.
После писа цяла нощ...
* * *
Следващия ден беше мразовит.
Той облече костюма.
После намести вратовръзката.
Излъска обувките.
Наметна палтото.
И излезе.
Тя се събуди.
Направи си кафе.
И започна да го пие пушейки цигари...
Искаше й се това да е последният й ден.
На вратата се позвъни. И тя го видя на прага. Не успя да каже нищо. Тя се отдръпна и той влезе мълчаливо.
Не се целунаха. Гледаха се мълчаливо.
Той извади лист хартия от джоба си и зачете. За първи път директно пред нея, а не по телефона. Гласът му беше твърд и малко студен в началото:
“Днес ще бъда орисник. Твоя орисник.
И като твой орисник ще те нарека.
Ти ще страдаш! Сърцето ти ще бъде празно. Ще се луташ. Ще бъдеш отричана. Ще бъдеш отхвърляна. Ще бъдеш подхвъляна като лодка със счупени мачти сред безкраен бурен океан.”
Той замлъкна за момент. Беше жестоко. Точно това не заслужаваше. Да бъде ритана, когато е паднала. Сълзите капеха от очите й. Стоеше без думи.
Той си пое дъх и продължи:
“Но после ще срещнеш мен!
Ще изпия страданието ти. Ще преглъщам бавно. Ще поглъщам отровата и няма да изплюя нито глътка. Ще погълна цялата горчивина до последната капка.
После ще започна да пълня сърцето ти. Боже, така ще го препълня с любов, че да искрят очите ти. Ще накарам лицето ти да излъчва сияние. Да блести усмивата ти.
И ще те хвана за ръка. И ще бъда търпелив. И да – ще се лутаме през тръни, пущинаци и пропасти. Но да – ще те изведа. Ще те изведа на пътя. На пътя към щастието.
А, когато всички се отрекат от теб, дори и тези с твърдостта на Свети Петър, аз ще съм там. Ще съм там, когато и ти ме молиш да се отрека от теб. И ще остана! Ще остана и ще изчкрещя: “Мамка ви – не се отричам!” А когато започнат да омекват краката ми, ще ги зазидам. И ще остана прав.
И когато те изхвърлят всички отвсякъде – аз ще бъда там. Ще сложа чадър от любов, за да не стига мръсотията на тези, дето те оплюват до теб. И ще те заведа в дом. Дом, който да изградиш. И ще възкръснеш като Феникс от пепелта.
А после ще скова нова мачта. Ще лепя с горчива плюнка треска по треска. Ще изправям пирони със зъби и ще ги забивам с пръсти. Ще разкъсам ризата си и с рибена кост ще ушия платно. А после ще крещя. Ще крещя до припадък срещу вълните, докато засрамени не се застелят като килим в краката ти.
Но няма да спра до тук. Ще заведа лодката до спокоен пристан. Ще покрия израненото ти тяло с булчинска рокла и ще те понеса на ръце до старата каменна църква. А там – там ще положа на ръката ти пръстен. Пръстен с диамант. Диамант – чист и искрящ.
Чист и искрящ като вярата ми в тази орисия.
Орисвам те! Наричам те!
Орисвам те и те наричам за своя жена!”
После не говореха... Стопиха се в снега навън. Стопи се той. Стопи се и тя. Остана само НИЕ...
© Павел Стефанов Всички права запазени