XXXV
       Поп Петър ни водеше към Акче Казанлък, Алтън Калофер и Трявна. Там той имал свои, сигурни люде, които щели да ни преведат оттатък Балкана, през Тревненския проход. Сладкодумният отец ни разказа за бойните победи на Калифер войвода над турския аскер. Дружината му доскоро шетала из Средногорието, Родопа планина и Балкана. Голяма била тя - често се разделяла на две и едната се предвождала от войводата, а другата - от байрактаря му. Много победи извоювал Калифер - умен и смел бил той, та сам Мурад III започнал да води мирни преговори с него. Изпратил при войводата свой человек, който носел много дарове, но Калифер не ги приел, а поискал от султанския пратеник да разкове коня си и тогава го пуснал да влезе в хайдушкия стан. Рекъл: ”Ще взема дарове, само когато султанът приеме и потвърди моите искания - дето аз желая, там да се засели моето село, никаква давнина на господаря да не давам, заедно със селяните...; през селото ми турчин с кован кон и оружие да не минава!” Съгласил се султанът, че страшен бил този хайдутин и чак османската войска не можела да го надвие.Тогава войводата създал село Алтън Калофер. Хайдутите му си взели жени от Сопот и се заселили на новото място.
       - Искаме ли, можем да се наложим на султана! - настояваше поп Петър и продължаваше с интересните си разкази, които правеха пътя ни по-поносим.
      На закътаните пасища насред Хемуса, известни с името Търавна, преди тридесетина лета било основано дервенджийското село Трявна. Султан Сюлейман Великолепни на осми април илядо петстотин и шестдесет и пето лето изпратил заповед до търновския кадия, който бил писал на османския владетел, че пътят, спускащ се през планината от селата Килифарево и Дряново, подчинени на Търновската каза, до селата Хюмалар и Кечи Дереси, включени в Казанлъшката каза, е едно обширно, планинско пасище, по което нямало села. Така то станало сборище на размирници, използващи пътеките да прехвърлят крадения отсам Балкана добитък на другата му страна. Та султанът заръчал на кадията: “...да видиш лично дали споменатото място е така опасно, както излагаш в донесението. Ако там e подходящо за ново поселище, което да бъде полезно за закрилата на пътниците, да събереш хаймани, които никому не са приписани и никой не ги е поискал и с условие до три лета да не плащат данъци, да съставиш едно село. След това време, като се оживи, да разбереш колко души живеят в него, какво произвеждат и да ми кажеш всичко, та да бъде записано като дервенджийско, освободено от държавните тегоби и обичайните налози.Така да знаеш?”
      Поп Петър ни разправи как е служил няколко лета в новосъздаденото селище. Днес то било многолюдно - мъжете и момците наброявали около триста, та и повече, все българи и заради занаята си всинца оружие имали.
     - Наши хора са. Ще ни преведат до Търновград и ще ни бранят, ако се наложи - убеждаваше ни свещеникът. - Те много пъти са помагали на хайдутите. Та някои от тях са си и хайдути. Буйна кръв кипи в жилите им!
     - Да не ни опукат докато разберат какви сме? - загрижи се Иван.
     - Съгледвачите едно време ме познаваха - другарувахме си. На тях се надявам. Дано Господ да ги е запазил живи и здрави и пак на тая работа! - рече поп Петър.
     - Абе, ние трябва да си отваряме очите на четири, защото я те познали, я не! - обадих се и аз. - Облечи си поне расото, то с тези селски дрехи никой няма да се сети, че си ти. Пък и да не те познаят, като видят свещеник, няма да ни опукат толкоз бързо.
     - Да бе, да, по-бавно ще свършат с нас, ако ни видят преди да ни съгледат някои мюсюлмански разбойници, но я си представи, че първо се изпречим на османските изедници, тогава расото само ще ускори смъртта ни! - дълбокомислено и развълнувано се изказа и Иван.
     - Трудно ще вървя по тия места със свещенически одежди, ама хайде, да не счупя хатъра на Доброслав, пък и мисля, че е по–добре да се покажа пред моите люде с расо! - съгласи се с мен отецът и ние спряхме кервана, за да изчакаме поп Петър да облече обичайните си дрехи.
     Бяхме отминали Акче Казанлък и вече навлизахме в Търавненските пасища. Уж бе започнало да се запролетява, но още си беше мразовито. Не биваше дълго да почиваме, че току се изтърколил денят без да намерим подслон. В Балкана нощувката на открито бе сигурна смърт - до сутринта щяхме да сме се озъбили. По планинските склонове тежко натоварените ни коне изнемогваха. Иван и поп Петър вече бяха преминавали през Хемуса, но аз правех това за първи път. От Станбул та чак до София стигнах, но сега пътят ме озорваше най-много. Стисках зъби и при всеки сгоден случай се шегувах със спътниците си, за да издържа. Бях открил, че с добър другар и с ведър смях по-леко се броди през друмищата. Често се разминавахме с други кервани. Слава Богу, че те бяха придружавани все от мирни търговци, които нищо лошо не ни сториха.
     - Добре пазят прохода тревненци - рече Иван.
     - Свястни хора са, нали ви казах, че съм служил тук и ги познавам.     Нямайте грижа, ще стигнем по живо и здраво - успокои ни на свой ред поп Петър.
     - Скоро ще сме в Трявна и там ще пренощуваме, а утре ще бъдем в Търновград.
     Изневиделица ни заобиколиха въоръжени млади мъже.
     - Кои сте и накъде отивате? - попита ни единият.
     - Аз съм поп Петър и съм служил по тия места. В Търновград отиваме и стока караме - побърза да отговори отецът.
     - Ние сме дервенджии и пазим прохода - обясни младежът като разбра, че има работа с мирни хора. - Къде ще нощувате?
     - Ще ни приемете ли в Трявна? - попита Иван.
     - Тръгвайте тогава след мен! - рече момъкът и ни поведе.
     Селцето сякаш се беше сгушило в планината със своите нисички, спретнати къщици. Комините им димяха приветливо и ни канеха да отпуснем изморените си нозе. Предусетих приятната отмора и след тежкия път дотолкова се успокоих, че чак започнах да се прозявам. След малко ни въведоха в попската къща, която бе досами църквата. Поканиха ни в най-голямата одая, до огнището. Върху дългите миндерлъци бяха насядали много люде.
      - Я, че това е самият Баба Новак! - зарадвано рече Иван и се заздрависва с един едър човек, с буйни мустаци. - Какво щеш тука, генерале? - попита го пратеникът на Павел Джорджич.
     - Търся такива като тебе, че тъкмо сега ми трябват! - засмя се Баба Новак и забелязах, че нямаше предни зъби. - Наоколо е пълно с мои хора, с хиляди са - българи, власи, унгарци, сърби... Причакваме Хасан паша бейлербей. С много войска поразникът е тръгнал да среща султанската армия, за да помогне на поганците да превземат крепостта Ерлау.
      - Какво мисли Михаил Витязул - ще ни помогне ли, ако се вдигнем срещу султана? - Иван побърза да пита за най-важното.
      - То се знае, срещу турчина всички християни трябва да се вдигнат като едно, да се подкрепят, за да го победят.Така мисли и влашкият княз - избоботи Баба Новак.
      - Виж ни хубаво нас тримата! - и Иван посочи на генерала моя милост и поп Петър. - Всеки от нас има зъб на султана, пък и на Хасан паша. Само нареди какво да правим!
      - И аз съм му страшно сърдит на османеца, ама задето нямам зъби, нали негови хора ми ги избиха! - и главатарят гръмогласно се разсмя с беззъбата си уста, прикривана от нависналите му мустаци. - То, ако чакаме поганците още някой и друг ден, мога и да успея да ви обуча. Но вие накъде сте се запътили с толкоз стока?
       - Отиваме в Търновград - при архиепископ Донисий Рали - бързо отговори Иван, без да каже какво караме в кошовете.
       - А, той неведнъж е писал на Михай Витяз – надълго и нашироко все му обяснява откъде ще минат турските войски и чак акъл му дава как да ги пресрещне и удари. Умен мъж е и щом при него отивате, няма да ви отклонявам от пътя, стига Хасан паша да не ви пообърка работата! - и Баба Новак пак взе да се смее и то така, че миндерлъкът се разтресе.
       Уж бях много изморен, но покрай новите си познайници се поокопитих, та още толкова път можех да измина. Баба Новак се оказа по-сладкодумен разказвач и от поп Петър. Българин бил той – от село Пореч. Харесали го турците и за еничарин го взели. Насила исляма приел, а след време субашия станал, но скоро се отметнал от турската вяра и с хайдутлук се захванал. Четата му шетала из Тимочка Крайна и Босна. Ала веднъж, след страшна битка, турците го пленили, жестоко го мъчили, та и зъбите му избили. Една нощ успял да избяга от поганците, но оттогава другарите му взели да го наричат “Баба”, което ще рече “Татко” или “Старият”, та нали вече бил беззъб като дядо. При започването на войната между Османската и Хабсбургската империя, която продължаваше вече трето лето, Новак постъпил на служба при влашкия войвода – при Михаил Витязул и взел да предвожда смесени хайдушки отряди от българи, власи, маджари и сърби, все от християни. До осем хиляди души наброявали людете му. Под неговото предводителство те изненадващо нападали османците и досега много битки били спечелили, та влашкият княз го произвел в чин “генерал”.
      До късна доба Баба Новак ни разказва за своите подвизи. Хапнахме малко - кой каквото носеше в торбата си, после задрямахме, наметнати с ямурлуци. По едно време ме събуди някаква глъчка. Разсъмнало се беше, а в одаята двама съгледвачи се надпреварваха да разправят на предводителя си какво са видяли. От тях разбрах, че румелийският бейлербей Хасан паша вече бил навлязъл в прохода, придружен от хиляди спахии, всеки със свои джебелю и гулями, като някои яздели коне, а други - камили. Какви ли не оружия носели, та и лъкове, щитове, сабли, та и копия и боздугани, та чак и аркебузи! Имало и спахии, защитени с брони. През нощта те разпънали шатрите си, уж на скрито място, но съгледвачите на генерала ги открили. Те и знамето на бейлербея видяли, а също и жезъла му, със златна топка на върха.
        - Много оружия са повлачили пустите му поганци! - изцъка Баба Новак. - Но Хасан паша не се е бил по такива места - широкото обича той. Едно си баба знае, едно си бае: да опне людете си в полумесец от две страни и напред да върви. Тука как ли ще ги нареди в девет реда пред себе си? - хитро ни изгледа военачалникът.
        Иван се размърда неспокойно. Сбута ни с поп Петър към вратнята. Излязох, но неохотно, защото ми се искаше да остана вътре и да чуя какво замисля генералът.
       - Дали да се главим за хайдути на Баба Новак? - попита ни Иван.
       - Сега най-важното е да се спре Хасан паша. Присъедини ли се към султанския аскер, на всички ни е спукана работата! - бързо заговори поп Петър.
       - Трябва да помогнем на генерала и ако стане нужда, от нашето оружие да му дадем ! - рекох аз.
       - Това исках да разбера. Хайде тогава да му кажем каква е стоката ни! - отсече Иван и тримата пак влязохме в одаята.
       - Генерале, в кошовете има оружия, изработени от самоковски майстори. Добри са. С тях можем да излезем срещу Хасан паша - обърна се към Баба Новак пратеникът на Джорджич.
      - Вие да не си мислете, че съм тръгнал с невъоръжени люде бе, будали такива! - гръмогласно се разсмя предводителят.
     - Но, хайде, от мен да мине - вървете с войската ми, че ако Бог рече, може и вашите пушкала да потрябват!
      После Баба Новак повика при себе си войводите на командваните от него хайдушки отряди. Скоро одаята се изпълни с народ. Заобяснява коя чета, кое място да заварди и как да бие османците. Всички го слушаха и от време на време питаха за някои дреболии. Когато генералът свърши, те чевръсто излязоха и всеки отиде сред людете си.
      Тримата новаци също бяхме повикани от Баба Новак - той ни каза какво и как да вършим, за да сме най-полезни в битката. Аз трябваше да се притая на една скала, надвиснала над пътеката и да не пускам османец отдолу да мине. Спомних си, че в сарая на Мурад III понякога пишех и султански заръки, че ако някой спахия не се яви на военен поход и бъде заварен в дома си, то да се обеси пред вратнята на къщата си, а тимарът или зиаметът му да бъдат дадени на друг - наистина заслужил. Та сега знаех, че с тези аскери боят ще е до смърт.
      Съгледвачите донесоха, че войската на Хасан паша вече приближила нашите укрития. Аз бързо отидох на определеното ми място. Близо до себе си прикрих три коша, пълни с тюфенки, а и няколко камъка си приготвих. Сабята и ножа никога не ги оставях, та и сега ми бяха под ръка. Заослушвах се. Уговорката бе, че който види османец, ще изсвири три пъти като птица, та и другите да предупреди. Дочух познатия звук и легнал по очи, напрегнато се завзирах надолу. При следващото изсвирване всички трябваше да сме готови и само на сигурно да удряме. Ето, птицата пак се обади! По пътеката, между гърбиците на своята камила, бавно се поклащаше един спахия. Беше се отпуснал - пиеше вода от мяха си. Агаряните още не бяха усетили, че сме им приготвили капан. Спокойно се прицелих и стрелях. Османецът се строполи, а животното му затича, уплашено. Чух пукотевица и от съседните скали. Два конника толкова се бяха разбързали, че се сблъскаха. Единият падна, а другият се стъписа. Конят му започна да обикаля в кръг и прегради пътя на следващите. Неочаквано този джебелю скочи от седлото, прибяга до скалата и на колене, молитвено вдигна ръцете си. Призоваваше Аллах да му помогне. Аз се прицелих в него, но не можех да стрелям. Бях объркан - трябваше да спрем войската на Хасан паша, но как да убия това молещо се момче? Та то беше почти дете, а и дали не бяха го убедили, че се бие за нещо добро!? От смута ме изведе нечии изстрел, дошъл от близката скала. Долу войничето падна по очи, а идващите след него наскачаха от конете си. Някои се заизкачваха към моето укритие. Аз стиснах здраво сабята, нагласих удобно ножа си, грабнах една аркебуза и се смъкнах на по-широко място. Скрих се между два братили бора и зачаках. Чувах пукот, викове, дрънчене на желязо и призоваване на Аллаха. Запращяха клони. Ето, един османец беше на няколко разкрача от мен. Аз се прицелих иззад дървото и стрелях. Войникът падна, но досами него друг развъртя сабя и се затича към прикритието ми. Излязох и посрещнах удара му. Зачаткаха остриетата, искри заизскачаха. Едно време, в двора на султанския сарай, аджемиоглан-агата ме беше научил и на този вид бой, та още го владеех. Моят джебелю разбра, че си няма работа с новак и завика спахията си. Значи наблизо е бил поганецът! Нападайки, аз бях неспокоен и се озъртах, за да разбера откъде ще ми дойде другият. Той не се забави. Развъртях се и така стъписах войника, че той взе да залита. В същото време, с все сила, запратих ножа си по спахията. Видях го как стисна кървящото си рамо. Засилих се и промуших неговия джебелю, а после и самия господар. Пукотевицата продължаваше. Аз с няколко скока отново се намерих на скалата. Отдолу, по пътеката още се суетяха османски конници. До мен бяха кошовете с приготвени за стрелба аркебузи. Вече не се колебаех, а се целех точно и много пашови хора проснах по балканските склонове.
      Колко време мина, не знам, но оредяха както изстрелите, така и свистенето на сабите, острият писък на прелитащите стрели, ударите на боздуганите, виковете и молитвите. В настъпилото затишие, като че ли взех да усещам вкуса на желязото и барута и да вдишвам мириса на топлата кръв, напоила българската земя. Притъмняваше. Ето, дочух откъм отсрещната скала изсвирване на птица - един, два, три пъти. Не усетих кога се намерих на нея. Там заварих поп Петър, а скоро при нас дойде и Иван. Слава Богу - и тримата бяхме живи и здрави!
       - За голямото дело ни пази Господ, разбрахте ли? - със сълзи на очи рече отецът.
       Прегърнахме се и едва сега усетихме умората и едва сега си споделихме как по време на битката сме си спомняли за своите семейства и сме се молили на Бога да ги закриля. С последни сили се прибрахме в Трявна.
Там вече бе и Баба Новак с хората си, а и с много пленници. Дервенджиите помагаха на ранените люде, а селският свещеник обясняваше къде да се поставят телата на убитите в боя.
      На скулата на генерала видях дълбока, кървава резка, но той се смееше:
      - Накрая на бяг го удариха пустите му поганци, барабар с пашата си! Я вижте - доста турски коня имаме вече, пък и камили ни се намират! Животните и пленниците ще ги подкараме към влашките земи - дар на Михай Витяз.
       Баба Новак бе опиянен от победата си и макар лицето му да беше разрязано, сякаш не усещаше болка.
       - А османското оружие за нас ще си остане, та и ние сме хора я! - пак се закиска предводителят. - Още битки ни чакат. Чух, че турците добре са се укрепили във Враца, ама утре натам ще потеглим, та да видим ще ни се даде ли врачанската крепост!?
      Тази нощ бе огласяна и с възторжените песни на пируващите победители, останали здрави след боя, и от стенанията на ранените. Не всички можеха като Баба Новак да подтискат страданието си и напук да се смеят.
      С поп Петър и Иван, вече свръхсили, помагахме ту на един, ту на друг от пострадалите. Почиствахме и превързвахме раните им, четяхме молитви и да се уповават на Бога им думахме.
      На другия ден, след погребенията на убитите хайдути, тримата новаци се сбогувахме с генерала, приготвихме кервана си и отново потеглихме към Търновград.

XXXVI

     Жена ми на няколко пъти се опитваше да ме откъсне от Доброславовата история, но аз не повдигах глава преди да разбера как е завършила битката между хайдутите, водени от Баба Новак и войниците на Хасан паша. Най-после се върнах в действителността и то пак на обичайното си място - на фотьойла, пред телевизора. Моята половинка, излегнала се на дивана, гледаше “Вот на доверие” - една телевизионна игра, водена от Иван Гарелов. В нея участваше и доктор Петър Берон - известен български учен - зоолог, директор на природонаучния музей в град София и бивш политически деец.Той тъкмо отговаряше на въпрос за значението на думата “министър”, която била от латински произход. Две от възможностите бяха: ”роб” или “слуга”. Доктор Берон бързо даде верния отговор: ”слуга”.

     - Дали българските министри знаят това? - обади се жена ми.

     - Мисля, че и да знаят, не им се иска да бъдат слуги на интересите на собствения си народ, а все се поставят в ролята на роби на чужда имперска политика. Играят по гайдата на силния на деня, без достатъчно да се съобразяват с достойнството на хората, на които трябва да служат. Така те унизяват, използват, осакатяват и дори убиват народа си.

     - По себе си ли съдиш? - боязливо попита съпругата ми.

     - Да, но не само. Аз бях тежко ранен в една подла война, но други ги върнаха в ковчези. Колко трупа на млади български мъже вече посрещна министърът на отбраната!?  Боли ме за зле проиграния им живот, за неродените деца, както и за родените, останали без детство и бащина подкрепа! И защо, защо се забъркахме във всичко това?

     Жена ми се притесни от моето вълнение и реши да смени темата. Изведнъж започна да ми говори, че утре трябвало да бъде на родитело -учителска среща в училището на малкия син. Замълчах, но още повече ми натежа. Ето, от Ирак ме докараха половин човек - толкова ми се иска аз да отида на тази среща, но чувствам, че не ставам за това. След преживяните черепно-мозъчни операции се изразявах по-трудно отпреди, не можех правилно да изговарям някои думи, а също и малко влачех левия си крак. Сигурно учителите щяха да ме помислят за луд, така че по-добре да не ходя да излагам детето си. От тези мисли ме откъсна гласа на едно чаровно момиче, което играеше във “Вот на доверие”, заедно с доктор Петър Берон. То каза, че баща му е военен и наскоро се е завърнал от тригодишна мисия в Косово. За да спечели пари за образованието на дъщеря си, щял да ходи на още по-опасно място. Стана ясно, че ще заминава за Ирак, откъдето мен ме бяха върнали полумъртъв, ударен с бомба по главата. Горкото дете – то така искаше да спечели поне 10 000 лева от играта, за да се опита да убеди своя татко да остане в Родината си. Искрено съчувствах на чудесното момиче. Гласувах за него и за Българина, който е готов да жертва живота си в името на образованието и духовното развитие на своето дете. Но не можех да намеря отговор на въпроса: защо през двадесет и първи век един баща е принуден да се съгласи - уж, доброволно и да участва във война, за да може, ако случайно остане жив, да осигури средства за обучение на дъщеря си ? Защо не сме съзряли дотам, че всеки да може да издържа семейството си по достоен начин, като сам се стреми и подтиква развитието към съвършенство на цялото човечество? Чаках с нетърпение резултатите от играта. Накрая победи отново опитният и ерудиран доктор Петър Берон. Дали някой ще помогне на прекрасната девойка да съхрани своята крехка надежда и вяра в доброто?

     Жена ми беше отклонила вниманието си от телевизионните “забавления” и разгръщаше някакъв вестник. Зачете на глас за управляващите на Швейцария. Те ползвали обществения транспорт, а в столицата си отсядали в най-скромния хотел, с обща тоалетна и баня на всеки етаж. Данъците, предназначени за издръжката им, били минимални, за да не тежат на народа и те да се кандидатират за управляващи не заради собственото си забогатяване и луксозен живот, а от патриотизъм и милеене за доброто на хората. Ах, кога ли ще ги стигнем швейцарците?

     Действителността отново бързо ме измори, защото не виждах своя път в настоящето. За да не се оплета в паяжината на отчайващи ме мисли, аз прегърнах Доброславовата история като спящо, невинно дете и с треперещи ръце разгърнах следващата страница.

                                       Следва продължение