Дочка беше забила поглед в земята и бързаше да се прибере в бащиния дом. Пожела си  да не среща никого, още щом слезе от автобуса на спирката, но няколко любопитни погледа прободоха гърба й от засада и побързаха да пуснат на воля мълвата за нейната поява в селото. Сякаш с години някой им бе държал насила устата затворена и сега нищо не можеше да ги спре да бълват каквото си поискат. Дочка колкото повече приближаваше къщата, толкова повече ускоряваше крачката си. Накрая вече почти подтичваше, но не можа да избегне неприятната среща. Три жени се зададоха от близкия ъгъл и тръгнаха право към нея. В лицето на едната Дочка разпозна своята съученичка Анка, с която не се тачеха много. И точно тя я стрелна от далеко с жлъчни думи:

       - Уу, Дочке, ма, дошла си да нагледаш бащинията си ли? Е, то като стана градска, та не ти се стъпва в това село. Забрави от дека си ти.  Ми, родно ти е де, защо си не довадяше по-често. Майка ти и баща ти така си и отидоха, самотни, нещастни.  Кой па толкоз ти каза нещо, ма? – пискливия глас на жената не спираше да нарежда, гаче на умряло. – Или санким за друг ти е домиляло, а? – трите жени вече се кискаха като свраки. – Старата любов, нали, ръжда не хващала, единият вече прегоря, ама ти поне дете роди.

    На Дочка вече и прилошаваше. Още щом ги беше видяла зад ъгъла, тя трескаво започна да рови в чантата за ключовете, но  беше толкова притеснена, че напразно обръщаше съдържанието на чантата за пореден път, без да може да ги открие. Накрая ръката й напипа връзката, бързо я измъкна за връвта, с която бяха завързани, припряно пъхна познатия ключ в ключалката, превъртя два пъти и влезе. После хлопна шумно тежката порта зад гърба си, която сякаш изскимтя жално, понеже прекъсваха покоя й, заключи я отвътре и се смъкна на земята хлипайки. Колкото и болка да беше насъбрала през изтеклите години, сега не намираше сълзи, които да изплаче. Само някакви хлипове се изтръгваха от гърдите й и бързо се стопяваха в тишината, която отдавна се разпореждаше тука като пълновластен господар. След малко Дочка се изправи на крака, поотупа палтото си и бавно запрестъпя по плочките. Погледът й пробиваше през клоните на дърветата и обхващаха полека милата гледка. Бащният дом. Не беше идвала вече пет години, откакто родителите й си заминаха от този свят. Не, че идваше често преди, но след смъртта им не беше стъпвала въобще. Мазилката тук-таме се беше пропукала, боята на прозорците беше олющена, на покрива явно някоя керемида се беше счупила и в малката кухничка беше прокапало в единия ъгъл и се беше образувало едно немалко петно мухъл. Там, където печката беше горяла през зимата и беше отоплявала този, иначе топъл от любов дом, всичко беше в сажди и трябваше да се боядисва.  Всичко плачеше за здрав ремонт и за оправна ръка, която да стопанисва този дом. А Дочка нито го продаваше, нито го поддържаше. Всъщност тя не знаеше какво да прави с този имот. Не беше и мислила върху това. Но като че ли не искаше да го продава, та това беше едничката й връзка с миналото. Прекъснеше ли тая връзка, Дочка знаеше – сама щеше да си бутне пънчето под бесилката, която сама си беше надянала преди осемнадесет години. Но тогава тя не искаше и да живее на село. Това беше причината за всичките неразбории в живота й, които я караха да мисли, че в този живот не бе имала никога късмет. Но тя не можеше да разбере, че просто беше избрала друг път, за да стигне пак там, където трябваше да бъде.

   Дочка и Цветан. Още от деца се виждаха заедно за в бъдеще. Заедно от малки, заедно в училище, заедно навсякъде. Завиждаха им, защото бяха все двамата -  неразделни и постоянни. Дочка беше само дете в нейното семейство, а Цветан беше по-малкият от брат си в неговото. И двамата не бяха нито бедни, нито богати, нито грозни, нито много хубави. И на двамата семействата бяха задружни и сплотени. Никой не блестеше с кой знае колко повече от другите хора, за да им завиждат техните съселяни, но това беше факт. Особено, ако една двойка не се поддава на провокации от страна на другите и от рано знае, какво иска. С тази разлика, че Дочка винаги беше искала да живеят в града, за разлика от Цветан. Селото им не беше от онези, опустелите, а напротив, процъфтяваше. Не с всеки изминал ден, а може би просто защото беше близко до града и на хората им беше удобно така. Който иска работа в селото, който иска в града. Всекиму според вкуса. Дочкиния обаче дърпаше все към града. От къде тези мераци, родителите й не можеха да разберат. Нито пък Цветан. Никога не се беше увличала по модерното, по градските приказки и маниери, а мечтаеше да напъха душата си в клетка и да загърби корените си. Не, че се и срамуваше от тях, но както казват старите хора:”Кога има глава да пати...”

   Желан ерген беше Цветан. Повече от желан. Може би защото беше чужд?! Така си е с всичко в този живот. Онова, което не можеш да го имаш изгаря вътрешностите ти, а ако му позволиш – и целия ще те изгори. Ще си поиграе с теб и после ще те захвърли на боклука, без жал, като непотребна вещ, за да си потърси своето.

   След като Цветан се уволни от казармата, всички вече очакваха събитието да бъде обявено официално. Лелята на Цветан работеше в пощата в селото и вече беше намерила работа за Дочка, нали ще се сродяват, мисли се първо за своето, после за другите. Та така зашиха още едни конец в роклята на завистта, която беше вече почти завършена и само трябваше да бъде надяната и да обгърне по-плътно набелязания живот. Докато го задуши и унищожи напълно. До основи... Обаче съвсем неочаквано за всички, Дочка започна работа в града в едно обувно предприятие, което съвсем не препокриваше представите й за градски живот, но беше в града, по дяволите. Беше в града! Сутрин излизаше рано, вечер се връщаше по тъмно, а понякога, когато имаха спешна поръчка, работеха и на смени и тя не се прибираше. Животът й започна да се вмества между двете спирки и предприятието и това полека започна да измества столът, на който Цветан седеше почти на ръба вече. Отначало той я изпращаше и посрещаше на спирката, но в нейния поглед започна все по-често да се прокрадва една отнесеност, която постепенно го отказа. Останаха им само съботите и неделите, но Дочка започна да си намира извинения разни, които и двамата виждаха, че са твърде плоски и изфалшивени, но не намираха начин да прекратят всичко изведнъж. Докато тя не заби до дъно острието в агонизиращото приключване. Омъжи се в града. Мечтата й или болната й фантазия, за Дочка това беше без значение, се изпълни. Какво му ставаше на това момиче? Та тя обичаше Цветан, не бе  мечтала, а просто винаги си бе представяла, без всякакви украси, съвместния им живот, но някак си, не на село. Не, не, не искаше да размишлява, просто бе в града вече. Мъжът й, с вид на мижитурка, който се присламчваше ту при едни, ту при други колеги в предприятието, без да може да реши къде да се установи, изведнъж, женейки се за Дочка, работата незнайно защо му порасна. Зализа едни мустаци като прибран на топло мършав котарак и се възгордя съвсем неочаквано за всички, които го познаваха. Колегите му хубаво щяха да го насметат, но някак си уважаваха Дочка, нищо, че беше от скоро при тях  и си замълчаваха. Но тайно й съчувстваха. Този човек, мъжът й, не им вдъхваше доверие.

   И се почна то, градският живот. Набързо Дочка видя истинското лице на мъжа си, защото само, когато работиш с едни човек или имаш интимни отношения с него, само тогава можеш да разбереш колко пари струва. Що се отнася до работата - да, Дочка работеше с него, но беше от скоро, а от брака нямаше как да избяга, още повече, че беше вече бременна и в онези години разводът беше нещо изключително срамно и позорно. Едно петно върху дреха, което колкото повече го третираш, за да го премахнеш, толкова по-ярко и открояващо се ставаше. И Дочка търпеше. Първо, защото чакаше с нетърпение появата на първата си рожба и второ, защото вярваше, че бракът е свещен. Цял живот беше гледала любовта в очите на родителите си, които никога не си казаха една лоша дума. Помнеше само една случка и то защото тогава видя за първи и последен път сълзи в очите на майка си. Баща й беше закъснял да се върне в къщи, защото се беше случило някакво произществие на полето, а нямаше в онези години как да извести това на близките си и майка й от притеснение му се беше развикала, за което после горчиво съжаляваше. Цяла нощ беше плакала в другата стая, а на сутринта, когато баща й не я намери до него в леглото, дълго я държа в прегръдките си с думите:

   - Милата, че аз вече забравих. Знам, че беше уплашена...

   А Дочка през целия си живот не чу една мила дума от нейния. Особено, когато той разбра, че ще става баща, започна да се държи все по-зле. Сякаш бременността й му даваше доживотна гаранция, че жена му няма да му се изплъзне никога, че тя е негова собственост и може да разполага с живота й, както му е угодно. С родителите й се държеше надменно, сякаш му бяха винаги длъжни с нещо. Само кимаше снизходително, когато пълнеха багажника на колата, купена с техни пари, провизии, за които той не си беше мръднал и малкия пръст. Да, те му бяха длъжни. Та той беше дал подслон на дъщеря им и внука им и те, старите,  са му задължени до гроб. Как искаше и настояваше за продадат имота, след тяхната смърт и колко бой отнасяше Дочка за това, че тя не го правеше, виждаше не само синът им, а разбираха за това и колегите им в предприятието, тъй като Дочка нямаше как да прикрие синините по лицето си, а и това не беше за пръв път. Всички се чудеха, тая жена докога би могла да издържи така. Някои ехидни и не дотам човечни колежки й се присмиваха, но колегите й и съчувстваха, искаха да й помогнат, но не знаеха как. А и в чужди работи по-добре да не се месиш. Кой знае и теб дали няма да те сполети същото.

   А Цветан така и не се ожени. Не пожела. Макар и да имаше не малко кандидатки. Молеше му се майка му да не прави така, заклеваше го да не остава сам, но Цветан все повече се затваряше в мъката си, щом не намираше разбиране дори у майка си.

   - Не мога, бе, майко, не разбираш ли?! Така ми се е свило всичко тука, дето е тя! – и сочеше сърцето си. – Не е то за други, остави ме! – прегръщаше децата на брат си и за друго не мечтаеше.

   А Дочка страдаше с всеки изминал ден все повече и повече. Стискаше зъби заради детето, щото, какво щели да кажат другите хора. Е тая фраза беше обгорила душите на толкова много хора. Заради нея от тоя свят си бяха отишли неразбрани мнозина. Заради нея се съсипваха без жал човешки психики и се тровеше иначе семплия живот. Но страдаше не само Дочка. Дали виждаше или не голямата мъка в очите на малкото си дете, знаеше само тя.  Малкият Захари страдаше с майка си или заради нея. Съпреживяваше болката й, чувстваше се виновен, че не можеше да помогне с нищо, стискаше с юмруци под одеалото и мразеше баща си.  Питаше се често вечер в леглото, запушил ушите си, за да не слуша кавгите, дали и другите деца живеят така и с какво те бяха по-различни, че им се случваше всичко това.

   Чашата на Дочкиното търпение преля, когато мъжът й започна да влачи к*****е си в къщи, пред очите на детето. Айде, тя отдавна вече знаеше за тях, той и не ги криеше, а съвсем открито й се присмиваше в очите й и сякаш пробваше търпението й, но детето?! Всъщност то отдавна вече не беше малко. Разбираше и знаеше всичко. Веднъж  Захари стисна разплаканото лице на майка си между двете длани, накара я да го погледне в очите и каза:

   - Върви си на село, престани да търпиш всичко това и да разбираш криво думата ”светица”! Твоята жертва не е нужна на никого. Аз пораснах достатъчно, за да се изправя срещу ония, които биха ти се присмяли. Бих бил ужасно щастлив, ако напуснеш татко. Аз ще завърша училище и ще дойда при теб. Вече съм достатъчно голям, за да си намеря работа и да те издържам. Обичам те, мамо, но не и когато търпиш всичко това, разбери го!

   Дочка не можеше да повярва, колко много беше пораснал синът й. Той винаги беше нейното малко момче. Беше пропуснала всичко в старанието си да прикрива от хората отдавна очевидното. Беше се залъгвала сама. С години. С години, които никога няма да се върнат. Въпросът беше дали щеше да пропилее и онова, което й остава. Тя решаваше.

   И върна се. Реши да продаде нивите, които нейните родители бяха й оставили заедно с къщата. С парите от продажбата щеше да направи ремонта, от който отчаяно се нуждаеше този дом. Но основният ремонт в душата й беше вече започнал с решението да напусне мъжа си и да се разведе.

   И мисълта за нейното завръщане в селото отприщи порой от клюки, догадки и въпроси. Всичко  жужеше като пчелен кошер след чуждо посещение. И всичко се въртеше около един единствен въпрос – щяха ли да се съберат отново с Цветан и да случат онова, което всички очакваха преди осемнадесет години.

   А Цветан не желаеше да губи повече нито миг от живота си. Дочка винаги е била негова и сега нищо не можеше да застава повече на пътя им. Двамата бяха точно там, където трябва да са...