Дочка беше забила поглед в земята и бързаше да се прибере в бащиния дом. Пожела си да не среща никого, още щом слезе от автобуса на спирката, но няколко любопитни погледа прободоха гърба й от засада и побързаха да пуснат на воля мълвата за нейната поява в селото. Сякаш с години някой им бе държал насила устата затворена и сега нищо не можеше да ги спре да бълват каквото си поискат. Дочка колкото повече приближаваше къщата, толкова повече ускоряваше крачката си. Накрая вече почти подтичваше, но не можа да избегне неприятната среща. Три жени се зададоха от близкия ъгъл и тръгнаха право към нея. В лицето на едната Дочка разпозна своята съученичка Анка, с която не се тачеха много. И точно тя я стрелна от далеко с жлъчни думи:
- Уу, Дочке, ма, дошла си да нагледаш бащинията си ли? Е, то като стана градска, та не ти се стъпва в това село. Забрави от дека си ти. Ми, родно ти е де, защо си не довадяше по-често. Майка ти и баща ти така си и отидоха, самотни, нещастни. Кой па толкоз ти каза нещо ...