От София до Тирана: Един автобус, две деца и няколко абсурда

В 5:00 ч. сутринта майчиният ми глас прозвуча като сирена в апартамента на брат ми в София.

– Ставайте! Ставайте, казах! Закъсняваме за автобуса!

Двете ми деца, по природа нощни животни, се опитаха да се престорят на възглавници. Едното си навря главата под одеялото, другото просто изсумтя и се извъртя с гръб. Ако им бях казала, че сме на път за училище, поне щеше да има драма. Но сега… екскурзия?! Че кой нормален човек става в 5 сутринта за почивка?

След героични усилия, заплахи за лишаване от интернет, телефон и таблет и обещание за желирани бонбони при първа възможност, в 6:30 вече стояхме пред автобуса на Автогара "Сердика". Е, по-скоро аз стоях, а децата се носеха като зомбита от трети сезон на някой сериал. Настанихме се, вратата се хлопна, автобусът изсумтя и... потегли. Само още 14 часа. Да, правилно прочетохте. ЧЕТИРИНАДЕСЕТ.

Може би си мислите, че това е абсурд. Но нека ви кажа – спирахме на всеки два часа. За тоалетна. Благословени да са тези спирки. Понякога бяха на бензиностанции, понякога до едни такива заведения тип „Не питай какво има в мусаката“. Но важното беше, че можеш да си изпънеш краката.

Гидът - да го наречем Пешо - прелестен човек с усмивка по-широка от Дунав, ни разказваше за всички забележителности по пътя. Даже за онези, които бяха толкова далеч от шосето, че с просто око изглеждаха като пощенски марки. По пътя минахме през Кюстендил, Скопие, Тетово и още места, чиито имена ми се губят, защото в този момент вероятно съм спяла.

Върховният момент в Северна Македония настъпи, когато спряхме в прохода Стража. "Мекици" time! Рекох си: "Ех, романтика – закуска с гледка към планините..." Да, ама романтиката свърши, щом влязохме в заведението. Там имаше повече хора отколкото на мегдана в Петрич по празник. Вероятно защото мекиците бяха супер.

След още 378 виража и кратки философски размисли какво сме направили, за да заслужим това, пристигнахме в Тирана. Градът - меко казано - изненадва. Хотелът, в който бяхме, се намираше... ами... представи си: индустриална зона, бетон, жици, някакъв склад за железария, още една сграда и хоп, изненада! - хотел с басейн и мини бар. Очевидно в Албания важи правилото „Не съди за хотела по пейзажа зад него“.

Градоустройството на Албания е като сън след три... каквото там ви е предпочитаното аперитивче. В един момент караш покрай поле, после - бац! - пететажен хотел с името „Luxury Dream Palace“. Без асфалт до него. Без хора наоколо. В далечината се вижда коза.

И строят. Боже, как строят! Пътища, къщи, мостове. Но с хронология, която съперничи на обратното броене. Виждаш къща, където третият етаж е с балкони и завеси, а първият – само колони и купчина тухли. Ама пък с мергел в "гаража".

На едно място, ей Богу, видяхме къща на покрива на фабрика. И то не барака или навес, а цяла, двуетажна, боядисана в червено, с тераси! На покрив! Аз не мога да подредя една етажерка в хола, а тия хора строят имоти по вертикала.

И всяка къща - всяка, без изключение, имаше минимум по един слънчев бойлер и соларни панели. Записах си го: "Когато най-накрая се махнем от панелката – бойлер на покрива. Албански стил."

На следващия ден посетихме една от многото албански крепости - Круя. Красота! Висока, старинна, с гледка, която ти издухва мислите. Обаче за да стигнеш до нея, трябва да катериш. Много. Камъни, чукари, пак кози.

Но крепостите не са всичко. Идва ред на бункерите. Те са НАВСЯКЪДЕ. Като гъби след ядрен дъжд. Малки, големи, кръгли, бетонни, в полето, в гората, до тоалетната на бензиностанцията, насред детска площадка. Един май даже беше превърнат в кафене. По време на управлението на Енвер Ходжа явно е имало конкурс: „Сложи бункер, където най-малко може да се очаква!“

Децата започнаха да играят на „Преброй бункерите“. Стигнаха до 78 преди една улична котка да им се стори по-интересна.

Накрая - трафикът. О, Албания! Тук всички правила на движение са пожелателни. Някой кара в насрещното? „Опа, мой човек, давай, ще се разминем.“ Друг паркирал на средата на булеварда? „Само за пет минути, дояде ми се пица.“ Животът е твърде кратък, за да се притеснява за подобни дреболии.

Въпреки всички тези странности – или може би именно заради тях – Албания ни хареса.

Имаше нещо магично в тази хаотична, слънчева страна с бункери и крепости, с къщи по покривите и фотоволтаични панели. Децата се смяха, катериха се, спяха в автобуса като войници след поход. А ние, родителите, се прибрахме с усещането, че сме били не просто на пътешествие, а на приключение от нов тип – балканско, шумно, непредвидимо и абсолютно незабравимо.

И сега, когато някой ни пита "Хареса ли ви в Албания?", просто казваме:

– Ако търсите логика – не. Но ако искате да се върнете с истории за разказване  – това е мястото.