В 5:00 ч. сутринта майчиният ми глас прозвуча като сирена в апартамента на брат ми в София.
– Ставайте! Ставайте, казах! Закъсняваме за автобуса!
Двете ми деца, по природа нощни животни, се опитаха да се престорят на възглавници. Едното си навря главата под одеялото, другото просто изсумтя и се извъртя с гръб. Ако им бях казала, че сме на път за училище, поне щеше да има драма. Но сега… екскурзия?! Че кой нормален човек става в 5 сутринта за почивка?
След героични усилия, заплахи за лишаване от интернет, телефон и таблет и обещание за желирани бонбони при първа възможност, в 6:30 вече стояхме пред автобуса на Автогара "Сердика". Е, по-скоро аз стоях, а децата се носеха като зомбита от трети сезон на някой сериал. Настанихме се, вратата се хлопна, автобусът изсумтя и... потегли. Само още 14 часа. Да, правилно прочетохте. ЧЕТИРИНАДЕСЕТ.
Може би си мислите, че това е абсурд. Но нека ви кажа – спирахме на всеки два часа. За тоалетна. Благословени да са тези спирки. Понякога бяха на бензино ...