Относно някои аспекти на ловния сезон

   Русата:

   Обожавам ловния сезон. Дойде ли първи октомври, Милото става друг човек. Едва дочаква петък и хуква с дружинката нейде по баирите. Обикновено се връща без никакъв улов. Но щом разходките из гората на чист въздух в мъжка компания му харесват, нямам нищо против. До неделя привечер съм сама и независима. Целият уикенд си е лично мой. Излежаване, четене, козметик, шопинг, срещи с приятелки. И никакви обаждания от Моя по телефона! Няма „Мило, кога се прибираш?” или „Ще изпържиш ли кюфтета за вечеря?” В ловната дружинка телефоните по време на лов са табу и лежат изключени нейде по колите. Пълна свобода! Което освен всичко друго, си има една много добра страна - така с моя си ставаме по-мили и по-желани.

   Нищо не подсказваше, че този уикенд ще бъде с нещо по-различен от всички останали през последния месец. Милото отново се бе метнал на джипа и бе хванал пътя за Странджа, а аз бях планирала съботата като ден за харчене на пари. Станах рано, за да изпреваря навалицата в Мол-а и тъкмо когато си мислех, че денят ще бъде чудесен, нещата се извъртяха по някакъв си свой шантав начин и вместо да се забавлявам, ето че се бях озовала на най-долното ниво на паркинга на търговския център, дебнеща своята жертва като на истински лов. А жертвата бе червенокосата кучка, която половин час по-рано... Всъщност цялата история започна по доста банален начин. Мотаех се безцелно из Мол-а и по някое време влязох в поредния магазин за обувки. Не че бях решила да си купувам точно обувки, но ботушите „Габор” от лосова кожа привлякоха вниманието ми. Обух ги и се огледах. Елегантната класическа кройка не блестеше с нещо особено, но велурената кожа излъчваше особена топлина и мекота, които ме грабнаха. А и ботушите не ми стояха зле.  Май ги харесах и вероятно щях да ги взема. Денят едва започваше и можех да харесам нещо по-впечатляващо в другите магазини. Ако не откриех нещо по-добро, щях да се върна и да ги купя. А можеше и да не се върна. Кой можеше да знае какво щеше да ми хрумне по-късно?...

   Още не бях успяла да ги събуя, когато се появи червенокосата. Застана до мен и започна нервно да подскача от крак на крак. Мразя някой да ми виси над главата! Едва изчака да сваля ботушките и ги грабна, доволно ухилена, от ръцете ми. Нахлузи ги бързо и се фръцна пред огледалото. Докато я гледах, зашеметена от наглостта ѝ, тя извади кредитна карта и ги плати! Преди да ги събуе за опаковане! Без дори да попита дали няма да ги купя аз! Не подозирах, че може да съществува подобно дебелоочие! А когато разбрах от продавачките, че това е последният чифт, вече бях бясна! Някаква си червенокоса кучка да ме прецака така нагло! Мен! Не, това нямаше да ѝ се размине! Беше ми притъмняло и бях решена на всичко. Дори на грабеж! Само трябваше да изчакам подходящия момент и ботушите щяха да са мои! Не, че ги исках чак толкова. Не! Но нахаканата кучка заслужаваше да ѝ бъде даден урок... Беше фасулска работа да я последвам незабелязано. Докато я дебнех, усещах как адреналинът в кръвта ми се вдига. Аз бях ловецът, а тя жертвата. Следвах я от разстояние, без дори да подозира. Влезе набързо в два-три магазина, гордо размахваща гланцираната торба с ботушите, но си излезе също толкова бързо. В следващия магазин се залепи до някаква жена, която тъкмо излизаше от пробната с елегантен вълнен костюм. Без никакво притеснение започна да опипва плата и да кара младата жена да се завърти! После я попита дали скоро ще съблече костюма. Ясно! Червенокосата кучка си имаше номер. Тя не пазаруваше за собственото си удоволствие, а за да попречи на околните да изпитат това удоволствие! Бях потресена. В този момент телефонът ѝ иззвъня. Размени дума-две с отсрещната страна и бързо се упъти към асансьорите. Телефонното обаждане очевидно осуети още една отнета покупка.  Последвах я и влязох след нея в дошлия асансьор. За зла беда в последния момент в него дотича и младо семейство с бебешка количка. Отложих разправата за паркинга. Червенокосата слезе на ниво „-3”. Докато правех път на семейството с количката, кучката взе солидна преднина към дъното на паркинга. Нямаше да успея да я стигна. Моят Ситроен бе паркиран на същото ниво, но по-наблизо и бързо промених тактиката. Реших да я засека с колата и когато спре, да я нападна. Семейството с количката се бе упътило към противоположния край и в сравнително ранния час наоколо не се мяркаше друг човек. Влязох в колата, запалих двигателя и задебнах...

Прошареният:

   Дремех в колата на паркинга на „-3”. Чаках жертвата ми да се появи. Поредната готина мацка, прецакала съботата ми. Мразя уикендите. Нормалните хора се излежават след петъчна запивка с приятели или след петъчна забивка на ново гадже. А аз в събота обикновено съм най-зает. Служебно. Ето и в този ден бях излязъл на лов. Ловец съм на разгонени съпруги. Плащат ми техните съпрузи. Някои са рогоносци, други тепърва ще стават такива. Обречеността на женените мъже... Може би затова си и останах стар ерген. Всъщност не вярвам да съществува частно ченге, занимаващо се със следенето на чуждите жени, което да е и женено. Абсурд! Просто на света няма жена, която да позволи на мъжа си да го прави. Не заради женската солидарност, такава не съществува. По-скоро заради женската ревност... Особено при вида на мацките, които преследвам в моя лов! Лов, в който мога само да гледам. И да точа лиги. С такива парчета си имам работа, че... Едва се удържам да не тегла една майна на работодателите си и да се гмурна в дълбокото. Въздържа ме само фактът, че всички те са големи клечки и бързо ще ми свият сърмите. Кой бачкер би наел частен копой да следи жена му?... Затова само гледам и преглъщам. Е, мога и да снимам. Фотоапаратът е винаги в готовност. Да запечати как поредният Дон Жуан прелъстява нечия Дездемона...

   Мразя търговските центрове! Колкото и да си добър, винаги може да изпуснеш жертвата си. Безбройни магазини с рафтове, колони, огледала, пробни, а някои и с по два изхода. Свършиха времената, когато обектът паркираше до колата на своя любовник и се преместваше бързо-бързо в нея. Сега правят няколко тура из етажите и следят за опашка. После се озовават на друго ниво на паркинга и се мятат в колата и обятията на мачото. След няколко часа той я връща и я оставя някъде пред Мол-а. А пишман-ченгетата лъжат работодателя си, че жена му е пазарувала. Аз обаче съм най-добрият. Бегъл поглед е достатъчен да преценя, пазар ли ще е или чукане. Блясъкът в очите на жената привидно е един и същ, но си има своите специфични нюанси. Ето днешната ми жертва. В момента, в който се сдърпа за някакви ботушки с друга клиентка, разбрах, че е само на съботен пазар. Спокойно я оставих и отидох да си взема кафе. После слязох на „-3” и  заседнах в колата, недалече от нейния Ситроен С3. Бари Уайт ми правеше компания от диска...

   Появи се учудващо скоро. Не носеше нито една чанта с покупки! Дали не остарявах и не грешах в преценката си? Дали след като не успя да начеше крастата си тук, тя нямаше да хукне към нечие легло? Тогава обърнах внимание на червенокосата. Моята жертва я гледаше втренчено и бързаше след нея. Дори подмина колата си. Но изведнъж спря, поколеба се за миг и се върна към Ситроена. Качи се, запали двигателя и зачака. Какво ли бе намислила? Изведнъж ми просветна. Червенокосата беше онази, с която се сдърпаха в магазина за обувки! Не! Само това оставаше – да хукне да я преследва заради някакви ботушки! Ставаше интересно...

Червенокосата:

   По дяволите! Тъкмо се бях развихрила из ловните полета на Мол-а, когато Копелето звънна да се прибирам. Как ли се бе събудил толкова рано?! Особено след снощните изпълнения в леглото! Мислех си, че няма да може да отлепи поне до следобеда. Да, ама съм се лъгала. Викаше ме да продължим! Ненаситен сбърканяк... Добре поне, че успях да грабна ботушките под носа на онази руса кифла! Я ги обуя - я не, но си струваше да ги платя, дори само за да видя тъпия ѝ кравешки поглед, когато го направих! Само заради този поглед, днешният лов не бе провален. Гръмнах кифлата от раз! Докато тя се усети, свалих ботушите от краката ѝ, нахлузих ги и я оставих да ми диша праха. Ей на това му викам дивеч!...          

   Така и не разбрах как се случи. Тъкмо бях потеглила с колата. Само за миг се отплеснах да хвърля поглед на ботушите, които бях извадила на седалката до мен. Все пак в магазина не успях добре да ги разгледам... Чух някакъв клаксон отляво, скочих върху спирачката... Последва трясъка и се залепих върху отворилата се въздушна възглавница на волана... Стиснах очи. Не смеех да погледна през стъклото. Май бях отнесла някого! Ужас! Копелето щеше да ме разпилее. Това, че бях свила една от многобройните му кредитни карти, можеше и да не забележи, но че бях потрошила джипа му... Божичко! Не смеех да отворя очи...

Прошареният:

   Всичко стана за секунди. От дъното на паркинга светнаха фарове, чу се форсирането на мощен двигател и свистене на набиращи гуми. В този момент Ситроенът пъргаво застана напряко на пътеката между паркиралите коли, препречвайки я. Господи, какво си бе наумила тази откачалка?! Фаровете на мощната кола ме заслепяваха и не можех да видя шофьора ѝ. Но по всичко личеше, че червенокосата не забелязва Це-тройката и че нямаше да спре! Винаги съм подозирал, че жената шофьор е като звезда в небето – ти я виждаш, тя тебе – не! И май щях да се окажа прав... Инстинктивно натиснах клаксона....

   Трясъкът беше страшен. Ехото в подземието подсили ефекта. Ситроенчето подскочи и се отмести на метър! Изскочих от колата и се затичах към него. Молех се само да е жива! След такъв страничен удар, и то откъм шофьорската страна, вратът се прекършва като сламка... Всичките еърбеци на Це-тройката се бяха отворили и сега изпускаха въздуха си. Май бяха успели да омекотят удара. Жената седеше с отворени очи и гледаше в нищото. После мигна и докосна с ръце лицето си. Слава Богу, поне мърдаше! От шофьорската врата не ставаше нищо. А и джипът я бе приклещил. Извадих младата жена от другата врата. Успя да се задържи на краката си. С изключение на няколкото драскотини по челото, май ѝ нямаше нищо. Е, разбира се и уплахата. Подпрях я на колата и отидох да видя червенокосата в джипа. Едва тогава забелязах, че не е джип, а Тойота Тундра. Едно от онези недоразумения – нещо средно между камион и джип. С купе като на кола и с открита малка каросерия отзад, в която освен да метнеш лопатите за нивата, не ставаше за друго. Недоразумение, обаче за гъзари! Само дето не бях виждал гъзар с лопата... Чакай, чакай!... Тази зеленикава Тундра... Изглеждаше ми странно позната. Някакво съмнение се плъзна като бучка лед към стомаха ми. Изтичах отзад и хвърлих поглед на номера. Не можеше да бъде! Този номер с поредни цифри... Ако не друго, годините в полицията ме бяха научили да помня регистрационни номера като слон!... Мамка му! Това беше колата на днешния ми клиент! Стига бе!... Камионът на съпруга на русата мацка от Ситроена!... Баровецът, който плащаше за прецакания ми уикенд!...

   Ченгето в мен се събуди. И започна да си задава въпроси. Лавина от въпроси! Коя беше тогава червенокосата? Какво правеше в Тундрата? Познаваше ли се с русата? Съпругата затова ли тръгна да я спира като камикадзе на пътеката? Започнаха и да изплуват отговорите. Един мъж не би дал колата си на друг, освен на жена си и... може би на любовницата си. Значи най-вероятно бе любовницата! Гадно копеле! Праща ме да следя половинката му, а той си гледа кефа с друга! А дали съпругата не знаеше за тази връзка? Дали не познаваше тази друга? Върнах лентата назад. В онзи магазин за обувки. Бях извън него, но това което видях, говореше, че срещата бе случайна. Двете жени не се държаха като познати. Мамка му! Как можа да ми се случи?! Не можеше да съществува такава случайност. Любовница да блъсне съпругата! Без да я познава!...

   Ами ако... Дали пък това не беше моят шанс? Бях тръгнал на лов за развратна съпруга, а май сгащих в капана неверен съпруг. Това можеше да бъде добре осребрено! И то не от съпругата, а от самия съпруг. Кой би искал да застане в съда и да дава обяснения, че не е изпратил любовницата си да убие съпругата му? Доказателствата бяха налице, а съдът едва ли щеше да повярва в случайността! Идеята бързо започна да ми се избистря. Това можеше да е ударът на живота ми! Само трябваше да действам светкавично! Хвърлих поглед към съпругата. Стоеше подпряна на Ситроена с гръб към Тундрата, а и не беше много адекватна. Фаровете бяха заслепили и нея и едва ли бе разпознала камиона на съпруга си. Знаех какво да направя. Мамка му, вече бях богат! Ловът днес беше повече от успешен! Извадих телефона си и набрах номер...  

Червенокосата:

   Вратата на Тойотата се отвори. Вдигнах глава от волана. Пред мен стоеше непознат мъж и ми се усмихваше. В ръката си държеше телефон. Подаде ми го. Колебливо го долепих до ухото си. Отсреща беше Копелето! С леден глас ми нареди незабавно да дам ключовете от колата на непознатия, който бил негов бодигард, и на секундата да напусна Мол-а с такси. Никога до този момент не бях го чувала толкова сериозен. Като зомбирана излязох навън и подадох на непознатия документите на колата. Ключовете бяха на таблото. Отдалечих се бързо, но се прикрих зад една колона, за да видя какво ще се случи. Мъжът бързо се качи в Тойотата и я премести назад в дъното на паркинга. Там я паркира така, че чукнатата предна броня да не се вижда от пътеката, загаси светлините и бързо се върна към другата кола. Оказа се, че въпреки силния удар, джипът не бе пострадал кой знае колко. Здрава машина! За сметка на това колата, от която се отлепи, ставаше само за автоморга. Или поне лявата ѝ половина... Какво беше казало Копелето? „Бодигард”? От няколко седмици бяхме заедно. Идваше и си отиваше изневиделица. Обикновено само за уикендите. Общо взето не знаех почти нищо за него. При толкова много пари, се досещах, че бизнесът му не е много чист, но не подозирах, че е имал гардове! А чак пък да е плащал на охрана, за да пази и мен?... Иначе как се появи непознатият секунди след катастрофата?... Но не може да се отрече, че ме спаси от неприятности! Добре, че паркингът бе празен в този ранен час и никой не видя, че зад волана бях аз! „Бодигард”... Гадното Копеле май е вземал връзката ни на сериозно! Но защо ли ми се струва, че продължителността на живота на хората ползващи гардове е доста по-ниска от средната? Побиха ме тръпки. Трябваше незабавно да върна кредитната му карта. Едва ли щеше да забележи липсата на няколко стотачки от нея, а Тойотата не беше много пострадала. Все пак със сигурност щях да си платя, че я взех... Май нямах повече работа на този паркинг. Заклех се, че никога повече няма да сляза на това ниво на Мол-а и се затичах нагоре...

Русата:

   Помня само фаровете. Силните заслепяващи фарове, които гледах хипнотизирано и които хищнически летяха право към мен! След това ми се губят минути... В един момент бях извън Ситроена, или поне извън това, което бе останало от него, а някакъв непознат ме успокояваше. От него разбрах, че Мерцедесът, който ме е блъснал, е избягал. Не беше успял да види нито номера му, нито кой е шофирал. Скоро дойдоха и други хора. Всички бяха мили и състрадателни... Не се чувствах добре. Физически бях наред, но чувствах едно неимоверно унижение... Май не ставах за ловец... Два пъти се изправях срещу червенокосата кучка, и двата пъти загубих унизително... Не биваше да я гоня! За някакви си скапани ботушки, които дори и нямаше да си купя! Как щях да кажа на Милото? Че докато той е бил Ловец нейде из Странджа, аз съм била дивеч в Мол-а... Дивеч, който потроши подаръка му за миналия ми рожден ден, заради едни ботушки...

   Следващите часове ми бяха като в сън. Добре, че онзи мъж – свиделят на катастрофата, бе до мен. Той се оправи и с КАТ, и с дошлите застрахователи, и с извозването на Ситроена до паркинга за катастрофирали автомобили. Изключително приятен и отзивчив мъж! После ме изпрати до вкъщи и дори не пожела да влезе за едно кафе. Бях толкова неадекватна, че в бързината дори забравих да разменим телефони... Взех си гореща вана и заспах смазана.

   В неделя се събудих с ведро настроение. Помъчих се да си спомня какво бях правила в събота, но не успях! Само смътното чувство, че нещо се бе случило с колата ми, леко ме притесняваше. Милото се прибра от лова привечер. Едва тогава някак си си спомних, че имаше катастрофа. Но без подробности. Казах му. Прие новината за катастрофата спокойно и философски. Дори се пошегува, че тъкмо така ще сменим остарялата ми кола. Все пак имах Каско, което с малка добавка щеше да стигне за нов автомобил. Боже, какъв мъж!... Обеща и да ме кара на работа всеки ден, докато пристигне новата ми кола!

   В понеделник слязохме заедно в гаража. Качихме се в Тойотата и потеглихме. Настъпвах нещо на пода, но в сумрака на ранното есенно утро не виждах добре. Запалих лампата и вдигнах нещото от стелката. Чифт нови ботуши от лосова кожа! Смътно ми напомняха за нещо много познато, но не успях да се сетя какво. Дежа ву? Може би. Наведох се и целунах Милото. Не знаех, че в Странджа се въдят лосове, но той очевидно бе отстрелял такъв и ми бе направил ботуши от кожата му... Боже, какъв мъж!...

* * *