9 feb 2023, 19:45

Пей сърце 

  Prosa » De humor
456 0 2
3 мин за четене

Започнах работа като преводач в завод и веднага ме пратиха във ВМЗ Сопот, да усетя атмосферата. Все едно ме хвърлиха в Северен ледовит океан! Нося си аз моя „Кратък българско-френски политехнически речник“ и още някакъв, двата в един джоб се побират, а колегите, „стара къща“, подредили цяла стена технически речници, тематични. Словари, но на шест езика и направени така, че можеш да ги ползваш от всеки един към останалите пет.
Купували си ги от Карлово, на абсурдно ниски цени.
И тръгвам аз… за книжарница. Но тя затваря рано! Трябва ми возило, което да потегли от портала веднага след работа и да не спира никъде. Работническият автобус за Карлово изпълнява всичките ми претенции, аз не изпълнявам неговата, но колегите казват, че никой не проверява. Затова пък мераклиите два пъти повече от капацитета на автобуса. Трябва да съм първа, за да не хартисам. На излизане само показвам електронната си карта, която е за друг портал: крада преднина докато всички останали изтърпяват последниминути от работната смяна. Автобусите – десетки; няма перони, нито табели. Но карловските са два двойни, спират в ъгъла, вляво от портала, и само те тръгват препълнени. Седалката е нова, облегалката – висока, но аз съм като на тръни. Изваждам книга за да давам „заето“, едва ли ще се съсредоточа. Отвориха портала. Автобусът ще се пълни и препълва с хора, след това шофьорът ще моли последните да слязат, ще повтаря, че няма да тръгне, както всеки ден! Дано не се бавим много.
Но какво става?! Вратите се затварят с трясък, повеждаме колоната на изтеглящите се. Да, молих се да не чакаме дълго, но не и да тръгнем веднага. Полупразен автобус – няма как да е за Карлово. И не минава оттам, иначе щеше да изчака и вземе част от карловци. Ползвал е само мястото, побърза да го освободи. Трябва да сляза! Но кой би ми спрял в тази навалица?! Закъснявам – за правилния автобус, за книжарницата, за речниците. Веднъж сънувах как автобус с непознати хора ме вози в неизвестна посока, днес това е самата реалност. Всеки освен мен знае накъде сме тръгнали. Но и да се разкрия, няма да сменят маршрута заради мен, нито ще ме върнат в Сопот. Калофер и Казанлък са наблизо, има големи села... Първият човек слиза на разклон от околовръстен път. Само не тук! Но вторият – в лозе. Трета спирка – и тя в лозе. Пътниците са твърде малко, все над 50-годишни мъже, говорят за гроздобер и вино. И слушат, искат или не, песен за сина, спънал се в сърцето на мъртвата си майка. Тая песен сякаш няма край, пътуването – също. Най-сетне! Някакво село. Слизаме, всички! Аз подтичам след шафьора: „Кога се връщате обратно?”. ”В четири и половина утре” – отговаря той, без да се обърне.
Ако съм във влак и питам: „Коя е тази гара?”, никой няма да се изненада и всеки ще ми отговори. Но да вървя пеш през центъра на едно село, където всички се познават, и да питам как се казва то?... Ще ме гледат като паднала от Марс.
Няма ни табела, ни надпис върху сграда. Два некролога, погребенията в различни села, и двете непознати.
Ако има гара, спасена съм. Влаковете пътуват денонощно, ще стигна до град. Опитвам се да мисля. На кого бих могла да задам един-два въпроса, без той да ми зададе, изумен, много повече. Деца, разделени на два отбора, играят футбол. „Момчета, ще ми кажете ли къде е жп гарата?” – питам, готова да се коригирам, че съм искала да кажа „автогарата”. Едно от тях се отдели за миг и посочва с ръка от площада надолу: Все по тази улица, има трафопост, училище… Благодаря през рамо и тичам: да не изпратя с поглед шанса си.
Видях трафопоста, училището, стигнах края на селото, а гара няма. В последните къщи се говори високо, чувам циганска реч и много ясно думата „портмоне“. Ей това остава – и парите да ми вземат. Много, малко – бяха всичките, нали отивах за речници... Продължавам направо, по пътечка през нива. Показа се най-сетне една жълта сграда, ама за малко и пак се скри. Теренът неравен, вървя като след мираж.
Ето я гарата! Продължавам по-спокойно. Има влак за Карлово след около половин час. Ще стигна навреме, за да хвана автобус за Сопот и да си спя в квартирата.
Гарата беше Песнопой.
Но на мен не ми се пееше.
Май по-скоро аз бях станала за песен.

© Цонка Петрова Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??