Къщата беше кацнала върху скалистия хълм до морето и до нея се стигаше трудно. Пътят криволичеше и виеше между парцелите на хората, сборичкали се един друг за повече място.

Беше толкова невзрачна, че чак ти правеше впечатление. Отначало ти се набиват в очите високите и шарени къщи в съседство, а после изведнъж  виждаш сивата къщичка и си казваш: "Ама то даже къща имало."

      Каменна, горе-долу измазана. Малък, къс покрив. Такива ги правят по тия места.

Къщата беше първа като влизаш, а след нея беше двора, с ограда от събраните камъни от него, и спускащ се под наклон към края на хълма. Имаше няколко маслинени дръвчета и някакви други овошки. Общо взето което се е хванало-хванало. Трудно израстваше нещо на камък. Само борчетата бяха на обратното мнение.

Скалата се спускаше в залива, а той сякаш искаше да се скрие от морето. Дълбок залив, заобграден от скали, в които си беше направила път реката. Така и викаха просто – реката. Хубаво място.

Бабето ходеше из двора. Взе метлата, остави я до мивката на двора, после взе лейката, напълни я и тръгна да полива саксиите, наредени на прозорците откъм улицата. Никакви излишни движения и празни разходки. Всичко си беше добре оттренирано с годините. Момчето отвори  резето на пътната врата, бутна с крак тарабите и влезе в двора:

       —  Бабо Петро, добър ден!

       —  Баба е баба ти, момче, каза тя и се обърна. Добре дошъл!

      Момчето беше момче само на име. Както на реката и викаха просто реката, така и на него му викаха Момчето. Иначе си беше оня от квартала, дето все работа не можеше да си намери и си пийваше. Кое на кое беше следствие се не знае. Стар ерген – разпиляна работа.

      Петра се казваше бабето. Като погледнеш двора ще кажеш, че на тоя камънак е кръстена.

       —  Казала съм ти, викай ми Петра  Петрана, Петърница, само баба недей да ми викаш, продължаваше бабето.

       —  Хубаво – измънка Йоско, защото така се казваше той – Йосиф, и се почеса, там където не го сърбеше.

       —  Какво ще е за днеска, попита като оглеждаше двора и се чудеше какво му е приготвила.

      Прозорецът беше отворен и той долови миризмата на пилешка яхния. Вкусни и се получават манджите, помисли си, и пак се почеса. Ръцете му трудно си намираха място. Кротясваха, само като държат чашата или пък като размахваха лопатата.

       —  Дървата да нарежим, нацепим и да ги наредим, отвърна тя и посочи купчината метровки, стоварени от камиона на края на улицата.

Все говореше в множествено число, и все се въртеше покрай него да помага въпреки, че му плащаше за работата.

       —  Ами..., ще отида да взема резачката и се връщам – каза Йоско като погледна и прецени купчината.

Ще има работа за днеска, помисли си.

       —  Ще наточа и веригата, и се връщам – додаде.

      Не му се работеше много в  жегата, а и старицата го дразнеше с това нейно  вечно желание за работа. Ще кажеш, ще я свърши. Хлопна вратата и излезе. Петра се огледа. От времето очите и бяха станали от светлокафяви чак зеленикави. Всичко изсветлява с времето. Гледаше с добро. Нямаше го при нея оня, хищният поглед на старостта.

Гледаше си цветята, градинките, вечно зелените храстчета, дето избуяваха като луди, и се чудеше как от тоя кафяв камънак, подобие на пръст по три пъти пресявано, че да заприлича на нещо, та как от тоя камънак излизаше толкова красота. Взе мотиката и почна да рови преди да е дошла жегата. Отвън бръмна резачката.

       —  Почвам Петро, ще знаеш – дойде гласът на Йоско.

       —  Като напреднеш ще дойда да нося, извика тя.

Гласът и беше като на младо момиче. Странно бабе си беше, мислеше си Йоско докато режеше, но хубава ракия правеше. Сама. Вечно сама. Всичко сама правеше. Сякаш се наказваше. И на кокошките сама им режеше главите, и зайците сама дереше и им опъваше кожите да съхнат на слънце. Тука друго ако няма барем слънце има, продължи да умува, а опилките от дънерите залепваха по запотения му врат, влизаха навсякъде, и хвърчаха. Замириса на сурово дърво. Само едни камъни и слънце. Слънце да искаш. Как ще гледаш ти градина на тоя камък, че и да даде нещо ще чакаш. Тя невъзможна работа. Хайде, да не е невъзможна, ама е трудна. Днеска бяха дървата. Вчера камъни изнасяхме от двора. Оня ден лехи правехме. Миналата седмица торихме. Край нямаше. Както беше загрял съвсем се разгорещи.

       —  Да ти донеса вода – чу се гласъ на Петра зад оградата.

       —  И бира пия, провикна се той.

       —  В икай, викай, то и без туй те знаят хората – отвърна Петра отвътре.

Устата си беше, но си сложи една кърпа на главата, за да не и се праши косата, отиде и изкара една студена бира от  хладилника. Занесе я. Подаде му я и се засмя.

       —  Ще ме ядосаш ти мене, Петро, и ще видим кой ще ти помага – поклати глава той и си показа пожълтелите от тютюна зъби. Протегна се и запали цигара.

       —  Я. Ще ходиш, ходиш и пак при мене ще дойдеш – стрелна го тя. Наведе се и нарами един наръч дърва.

       —  И тая работа ще я свършим, и тоя ден ще мине – говореше си Йоско и отпиваше на големи глътки от шишето. Добре се почувства. Продължиха все така. По обяд се скриха от жегата вътре. Къщата беше каменна и вкопана в земята. Едновремешна - все едно за джуджета правена. Вътре беше студено, капаците на тесните прозорци бяха затворени, но не беше тъмно, а приятно.

       —  Ще черпиш ли една ракия – примоли и се той, като седнаха на масата. Тя свали забрадката, погледна го остро и го отряза.

       —  Не. Като свършим тогава. И стига си пил.

На Йоско му закипя.

       —  Все невъзможното искаш, Петро.

Йоско не гледаше нея, а някъде навътре в тъмната стая.

       —  И от камък плод да чакаш, и от мен човек да правиш.

Много от нещата, които не можеш да ги кажеш на светло, можеш да ги кажеш на тъмно. Човек като се измори, истината сама излиза от устата му. Доядя го. Днес не беше от добрите му дни. Реши да бъде честен до края и да реже.

       — Знаеш ли – каза ѝ, все още не поглеждаше към нея.  – Все искам да те питам нещо. Хората говорят едни... мога ли да запаля тука?

       —  Пали. Тропна с пръсти на масата тя, така както ти искат сметката в магазина.

       —  Знам какво ще питаш, отвърна тя. Въздъхна. Прави са хората – убих го.

       —  Извинявай – стана му неудобно на Йосиф.

Тишината стоеше в стаята като нещо свещенно, но тя я разчупи.

       —  Аз тая работа съм я преболедувала отдавна, момче – продължи Петра, но и тя гледаше към другия край на стаята, към тъмното. Много неща имаше там. Всеки си крие нещата в тъмното.

      Обичах го, и още го обичам, продължи. И ако щеш вярвай но още го чувствам, че е до мене. И ако искаш луда ме наречи, но от баба си да знаеш, нарочно натърти на думата "баба" тя, човека е нещо голямо. Тялото е само резка. Зоран още си е до мене, да знаеш. Хубава е тая приглушена светлина, помисли си Йосиф, като в стара църква е. Погледна я, а тя продължи.

  —  Такова нещастие не пожелавам никому. Ако знаеш само как бързо стават золумите – сплете тя ръце една в друга и гледаше в тях. – Ей там бяхме, в кухнята – вдигна ръка и посочи в дясно. Думите ѝ течаха тихи и плавни. Аз режех нещо, той се беше прибрал от работа, и даже не се беше умил още, дойде и взе да ме закача, радваше ми се, все така си правеше. Пък и хубав беше с тия черни къдрици. Само исках да ги даде на сина ни... някой ден.

Обърнах се рязко, някой път човек прави нещата ей така, обърнах се ухилена до уши, а ножът в ръката ми. Как стана и двамата не разбрахме. Проби го острието, погледна ме изненадано и... в краката ми... а аз след него. Виках го, виках, крещях до бога. Докато дойдат комшиите на помощ и двамата бяхме на земята, държах му главата... кръв навсякъде... той си отиде... ей така... от нищото.

Петра спря и погледна към Йосиф.       

       — Сега мога да говоря за това. Вече мога да си кажа всичко, защото много работи разбрах.

Йосиф мълчеше. Загаси цигарата в пепелника, сякаш мачкаше главата на пепелянка.

       — И в ареста бях момче, и от лудницата едва ме отърваха. Тия очи виждаш ли ги - от плач на очи не приличаха.

На Йосиф съвсем му стана терсене. Тя стана и отиде до хладилника.

       — Ще ти сипя една ракия – каза, извади шишето и взе една чаша от бюфета. Наля му.

       — Бог да го прости Зоран – каза Йосиф, преля на земята и я надигна наведнъж.

       — И ще ти кажа още нещо, момче – продължи Петра, като седна на масата. – Човек цял живот отнема живот. Крачка да направиш, върху трева ще стъпиш, охлюв ще смачкаш. И то е живо нещо, дето се вика. Виновен си, винаги си виновен, това е истината. И цял живот, човек ли си, трябва да даваш живот. Така идва на кантар. Тоя камънак имам, ама все нещо расте на него. Живо е. За това, живото, се трепя.

Беше тихо. Много тихо.

      — Трябва да можеш да простиш на себе си. Зоран още е с мене. Това е всичко.

На Йосиф му стана едно такова, като преди втора ракия. Но си каза, че не трябва. Седеше умислен и мълчеше. Чудеше се, не беше ли време да си прости.