***

            Звън на чанове огласяше ранното утро. Хладната свежест на едва напъпилия пролетен ден, чертаеше въздушни картини от топлият дъх на устните. По дворовете тук –там бяха разцъфтели ранни иглики, златни минзухари се усмихваха на първите слънчеви лъчи,а лалетата клатеха нежно зелените си гушки, върху които се крепяха червените чашки. Здравецът зеленееше с ново поникналите си листа, а дивия люляк едва показваше свенливо, като млада мома на първа седянка напъпилия си кичест цвят, скрил омайния си аромат. На места, там където слънцето или не огряваше, или едва докосваше с лъчите си, сланата беше постлала бяло тънко було. Старите хора в такова време все си мърмореха под носа:

            - Ох, помръзнаха ми се ногите* и вкочаниха пръстите! Де ся да гаврътнем глътка отлежало винце, че да ни заиграе кръвчицата!

            Младите пък припкаха рано - рано към мегдана, нарамили  кобилиците с менците, че да се редят за вода на кладенците. От ранни зори бяха измили посудите, стъргали с пясък и плакнали, та бяха изхабили, що имаше в съдините налята вода от предния ден. За пиене пълнеха от иззиданите водостоци. Туриш дамаджаната под чучура и подпрял кръст с ръцете, ще да понаучиш това онова от комшията, докато си чака реда подир тебе. А по празниците беше весело, щото с наближаването на Великден и поста свършваше, и сърцата се отваряха с нова надежда за по-добър живот, и топлината все повече сгряваше земната повърхност.

    Още от предната заран бяха наредени одеждите и подредени накитите  на водачката и посестримите и лазарки. В която къща мома имаше, от невръстно момиченце, до девойче за женене – всички щяха да се пременят, че да се зачервят бузките им от здраве и дълъг живот. Така им наричаха майките им, а и бабите им. По стари поверия се водеха и стари традиции се следваха – то тези ми ти неща пазеха онова, що всички по-умни глави му думаха народопсихология или както си го знаеха старите – дамазлък – и отвън и отвътре си показва какво е. А и на баенето и гадаенето по венците, на момите им трепкаха сърчицата. Първото либе ли ще ги вземе или ще линеят по него още едно лето – всяка това бленуваше да научи и заради туй лазаруваше и се гиздеше. И случеше ли се на някоя девойка да потъне венчето под игривите бързеи на кривото поточе, които  като млади яренца подскачаха от камък на камък, мъка щеше да и легне на сърцето и  да се почерни девичата душа. За първото си либе те тая мома нямаше да се глави*.

Милана тръпнеше. С тънката везана риза и нагиздена с лятна премяна и тя щеше да лазарува тая година. Стринка* и къндиса най-сетне, че да я пусне с другите. Хранениче беше тя, не им беше родна. Не помнеше много, но чувството на страх и тъмнина бяха се загнездили в малкото сърчице и тлееха с черен пламък. Някъде назад в историята на това страшно чувство, Милана знаеше,че е изгубила родните си. Това що помнеше, беше една бледа,слаба жена, помъкнала със себе си многолюдна челяд и викаща:

       - Нема ко да ви дам да кусате! Вървете! Вървете и не се пънете! Ей, я де е България! Тамо ще спреме!*

    Този спомен беше запечатан като везана кърпа в ума на девойката. Тази жена я беше оставила в първата къща на едно село,където спряха да отпочинат, а и да помолят за вода. Стопаните имаха болнаво момиченце и то се беше заиграло с Милана. От дума на дума стана ясно, че стопаните ще я хранят, ако жената я остави при тях. Така и стана – Милана остана да бъде дружка на Йовчето. Така хем жената се бе отървала от един товар повече, хем беше намерила къде да подслони излишното дете и да е спокойна, че поне ще я хранят дорде им е полезна. Милана не знаеше родни ли бяха или не, но стринката, дето я гледаше и беше казала, че е без дом и без род, и че я довели отвъд планината от Беломорска Тракия. Свикна Милана и с хората и със стопаните. Още шест чеда се появиха през тези девет лета, откакто я бяха оставили. Гледаше ги и се грижеше за тях, като за родни братя и сестри, но годините бяха трудни и гладни. За нарасналото домочадие и гладните им гърла, сбрани в трите одаи на ниската белосана къща, все не стигаше всичко. Търпелива беше Милана и най-после беше дошъл и нейният ред, и тази зима тя успя да си изтъче плат и да си ушие нова гиздава премяна. Иначе, износваше това, що вече беше овехтяло и закърпено и не ставаше нито на Йовчето, нито на някое от по-малките момичета. Ама да лазаруваш ти трябваше или да си с нова премяна или да си от водачките. Пендари нямаше, но китки босилек, иглика и здравец красяха косите и. И либе нямаше. Все отстрани седеше на мегдана и все деца наглеждаше. Иначе знаеше да играе и много и се щеше, ала грижата за по-малките все и пречеше. Хранеха я, да помага и я беше страх, ако ли нещо поискаше, че ще я изпъдят навън в тъмното. Макар дълго да живееше в селото не знаеше всички селяни по образ, но поне знаеше тези от махалата. А и откъде да ги знае, като все тичаше къде след някое малко, къде за вода или да чисти и пере на реката? Жените по ги познаваше от тая страна на мостчето. От другата, само ако мернеше някой лик из калабалъка на хорището, та после Йовчето да и каже от кой род са. Не можеше да чете добре и да пише също. Това що от децата чуеше и от Йовчето – запомняше го и толкоз. И на това беше благодарна. А и не я налагаха с копанята*, както често правеха с Лалка, дето живееше два двора по-надолу. Все нещо не и харесваше на леля и, как е свършила та и гладна, често си лягаше. И Лалка беше сираче. Нейните тетю и майка се бяха споминали, та у лелини си дворове вече беше. Не го беше еня*, чичо ѝ какви ги върши, стига по-малко разходи да му струва. Милана често страдаше, като чуваше как плаче момичето. И през двата хармана се чуваше ясно намилането на Дана Лютата, както и викаха в селото. Тя не си поплюваше ни с думи, ни с дела, а едрата и кокалеста снага, и мазното лъщящо лице плашеха дори и някои по-стари мъже, камо ли пърхащите като врабченца сърчица на девойчетата.

    - Милке! – повика я гласът на Грозданка. Двете с Марушка бързаха натъкмени и накичени към нея. Тази година  бяха останали без трета певачка, та помолиха Милана. Стринката кандиса, та я пусна. Не и пречеше, а и беше спокойна – Йовчето, чедото ѝ, беше водачка в друга групичка и първи глас пееше и за здраве наричаше.

    - Добра стига, сестрице! – поздравиха я със засмени лица момите. По-малки бяха с година от нея, ма вече за втори път лазаруваха, а и по седенки и хорища бяха ходили. Игриви моми бяха и все на куйрука се хващаха по празниците. И тази вечер там щяха да са курдисани*, но и Милана щеше да бъде.

   - Да тръгваме, че другите подпяха вече! - подкани ги Марушка. И права беше. Чудни гласове се извисиха от четирите страни на селото. Запяха се мелодични песни, сляха се и се извисиха към ясното пролетно небе. Слънцето показа срамежливо лика си зад върхарите на дърветата. И на него му стана чудно от тези мили, звънки гласове, извиващи се и каращи сърцето да тръпне за новото, що щеше да се роди по тая земя. Един слънчев лъч се спусна и заигра  по опашката на една от трите козички, подкарани към края на селото от превита на две старица с дълга тояжка. Там на полянката до старата голяма чешма, където плакнеха чергите и се пояха пътниците, търпеливо пасяха овце, наглеждани от овчаря си.

***

      Да гледаш задницата на тъпата кола, когато те изоставят на края на света си е отврат. От цели два часа съм в това забутано село и макар майчето и бабето ми да бяха тук през това време си беше пълна скука. Откъсация! Даже рядко ми идваше цъкване и екрана просветваше, просто защото нета забиваше. Ами и той май се счухри – стар модел смартфон, старо ,забравено място, стара баба…А и, откакто  Галето ми гепи гаджето, наговори половината фейсбук тайфа, плюс още толкова „рошли” и „рошльовци” от класа ( с другата част не контактувам, просто щото няма какво да си пишем, а да си кажем пък – хич). Общо взето съм точно като онзи Крузо, попаднал на самотен остров сред някакви си туземци, само че, тези селски туземци бяха престарели от чакане нещо да им се случи.А аз исках да живея и да не изоставам от случващото се в нета и по социалните мрежи. Дъртата, общо взето не е лоша. Като ме видя,удари ми едни прегръдки, та се и разплака, а като влязохме в къщата беше наредила почерпка на допотопна дървена маса с мушама на зеленчуци.

     - Ей, баба, вчера ги получиха в магазина, та Ганка, рече, че са пресни. Хапни си чедо, хапни! Прасковки, ма сладки и мекички! – примлясна баба Милка срещу ми, сякаш не сладки ми предлага, ми ориенталски фурми ще ме черпи. Ма, то и фурми вече са пълни търговските вериги. Даже в Кауфланд на промоция вървят големите опаковки, а тя – прасковки! Да беше взела чипс или кубети! Ама не – „мекички прасковки”! Пфу! Баница направила. Каква баница? То това не прилича на тези, които ги има във веригите и които ги рекламират, като „ баницата на баба ”. Тази с една ти неопределена форма, и попрепекла се малко. Правила я била на печката с дърва …В това топло време?! А стаята…Е, поне беше отворила прозореца и подпряла с една пожълтяла книга, сигурно, както казва един познат, още от абитуриентската на Хитлер…Ма, за подпиралка да не се затваря олющеното крило – върши работа. Насреща ми, бибилиотечка в жълто, също като онези, които ги гледаме на учебника по история, когато учим за комунистическия период на държавата ни. Гледаш го онзи ти Живков, изпъчил гърди пред ето точно такова чудо, с две вратички, два рафта и старо стъкло,а най - отгоре виси от онези каренца, които са още, сигурно от сватбата на баба ми.Да не казвам, че може да са и от по-рано. Общо взето от модерното време ме изоставиха все едно в учебника по история…Не, че е лошо да поназнайваш нещичко, но не е модерно. Виж езиците и технологиите – тях задължително трябва да ги владееш възможно по-добре, а останалото, ако по запомниш нещичко – пак бива, а иначе, въобще по-добре да не се напрягаш, то всичко си има в „Гугълчо”…Търсачката си знае работата и на шльокавица и на латиница, все ще ти го покаже, готово и написано. Ся, да му губя време в умуване, при условие, че мога да поспя порядъчно до обяд…Ааа, не съм толкова глупава! Обаче, какви ще ги върша тук цяла седмица -  не ми го побира умът. Да, взех си раницата, ма вътре освен две тетрадки, един учебник, едно списание и два химикала(не за друго ми едва ли имат книжарница в това забутано село),  ако се наложи да напиша някой телефон...Абе телефон…Чисто си беше да отбия номера, че взимам нещо за четене. Майчето ми даже метна една книга, старо фентъзи, по което бях запалена преди две-три години, но му отмина модата, пък и четенето си е губене на време, когато навън те чака животът, а във фейсбук и „туити” има място за селфита, колкото щеш. Като си представя, че едно време са си вадили снимките на хартия, да си правят албуми…Дидето, тоест, майка ми, още ги пази едни такива престарели…Защо и викам Диде ли? Ми как да и казвам, като според хората била млада…Старичка е за моят вкус, ма ся няма да споря я! Та, родила ме е на 16…Аз направо съм развалила фамилната прокоба с това, че нямам все още дете…Поне така ми мрънка баба ми Добрина, майката на Дидето. Майчето се оженили с бащичкото рано-рано, още „зелени глави”, както казва бабето, а аз съм присъствала на сватбата, само че в корема на майка ми. Кой я знае колко се е друсала на веселбата, та сега все не ми върви. Само че, нещо не им е станала „спойката”, и заварката е отминала бързо, та в първи клас се местих в друго училище, просто защото отидохме у бабчето да живеем. Хич не е мислела тази Дида…Майка ми де! Не можа ли да изчака някоя годинка  и тогава да ме роди.

    Веднъж се изпуснах пред приятелите си на колко ме е родила и ме пукнаха от подигравки, че вече съм дърта и не било ли време и аз да глътна някоя топка…Гадничко си беше, добре че си намериха друг да тормозят! Разминах се с един месец пълна излагация.  Въобще, не им е ясен животът ни на родителските тела…Каква мъка и трудност  е да се задържиш в някоя компания за по-дълго, без да те посочат с пръст или да ти се смеят…Дискотеки, купони, разбиване от разходки в мола…Еххх! Те само това виждат и все мърморят: „Ама си мързелива, оправи си стаята?”, „Свали си краката от масата!”, „Намали проклетата музика, това да не ти е бар!” и още, и още…Ама уж са стари, но енергия за такива неща имат в изобилие.

    Какво правя сега ли? Ми нищо, куфея си. Добре че заредих още вкъщи допотопната вафла, където се пише смартфон, ама престарял. Все мрънкам за нов и все не ме огрява, а този вече е над три годишен и още поне 1000 по-добри модела излязоха след него, но поне песнички си пускам да слушам. Тъкмо умувах над дилемата си за живота си и вегетиращата ми смърт в ази некартографирана точка на земното кълбо, когато баба Милка ме стресна. Бях се плюснала върху леглото и с гръб към вратата си размахвах, обутите в кецове крака, когато нечий пръст ме мушна в реброто. Няма как – скочих като че ли са ме подгонили мишки от канализацията. Махнах едната слушалка.

     - Бре, баба, че да не оглуша?- учудено ми рече старата. – Тропах, виках, та влязох. Не лапна нищо, а се виж к¢во си слабичко…Ако искаш да ти мазна филийка?

Филийка? Божке! Ама аз да не съм на пет? Пък то вече и пет годишните не щат филии, а чипс, пуканки и някой тостер, а може и пържени картофи с парче пица. Какви филии бе?

    - Не съм гладна. – смотолевих и под нос, а готината песен на Papi Hans, „Кекс” тъкмо звучеше с пълна сила от слушалките.”Уффф, дано да не получи някъв удар!” - си помислих. Само да се занимавам и с линейки ми липсваше.

    - Добре, баби, добре! Ама излез навън! То, времето е хубаво и съм пребърсала масата под сушината. – продължи да ме врънка. Няма да е, поне нещо трябва да изпълня. И да ме е гледала, като съм била малка, в главата ми е като след препиване и все едно ми е някаква непозната. Та станах и се изсурнах навън. Да му се не види! Сетих се, че не си взех „три в едно”…Едва ли тук старата имаше кафе. Или някой „Питбул” за енергия. Поне „Хел” да имаше…Уф, ама съм и тъпа кифла! Как не се сетих да изврънкам Дидето, че да минем през някоя „Лафка”, че да ми купи едно стекче.

Заоглеждах се в дворчето. Разцъфтели лалета и разни му тревички, неравно поставени плочки, вместо хубави пътечки, някаква дървена вратичка, водеща  зад къщата, откъдето се чуваше кудкудякане. Уф, само кокоши лайна ми липсват! Дано да не ме кара да ги храня тези пернати. Мушнах ръце в късото ми сакенце. Готино е, ама от разпродажба, че финансите бяха отънели на Дидето. Ама пак де, поне го купи, но се дърпа, като че ли ще и слагат пиърсинг на носа.

     Майчето ми е много против пиърсингите. А бащичкото, щото той трябваше да финансира тази дейност, този път категорично подкрепи решението ѝ, което се състоеше в това, да ми бъде тотално забранено да си слагам метални неща по тялото, с изключение общоприетите обици, по един брой на ушите и някой пръстен…Ама че хора! Не че забраната им с нещо ще ме спре! Просто финанси нямам, иначе да съм го направила отдавна, даже без да ги питам. Я, че тук имало още една врата. Побутнах я, но имаше стар катинар.

      - Бре баба там само вехтории има, и чеизите от едно време. То зимнината държах по напред, ама  сега в къщи ги турям, а един гардероб се разкисна, та багажа и чеизите ги изместихме тука.

    - Ще мога ли да скивам вътре… - като видях недоумението ѝ, се уточних. – Да видя какво има вътре,бабке?

     - Е, че що да не може! Само да се пазиш, че е стар гредореда. Щракни копчето, че да ти се види по харно. – ми отвърна баба Милка и ми даде едно старо ръждясало ключе. Катинара щракна и се разтвори. Бутнах вратата,а отвътре ме лъхна престоялият въздух. Закашлях се. Пфу прахоляци, колкото щеш, ма като нямаше какво да се прави, поне да убия малко време…Зарових се. Странни му джунджурии и един голям дървен сандък. Избутах няколко стари кошници и платнища и го открехнах. Вдигнах бялото покривало и сякаш се намерих в музейна сбирка. Вътре имаше стари дрехи, носии…Май така им викаха. А тази най-отгоре ми изглеждаше доста позната, сякаш аз съм я носила. Пълни глупости! Не бих облякла нещо такова, ама….Измъквах странните дрехи и ми идеше да се пръсна от смях. Само при мисълта да ходим така облечени в някой бар или дискотека…Беше си направо научна фантастика! Тежките вълнени платове жулеха пръстите ми при пипане.Миришеше на гадно и престояло. Отврат!  Зад сандъка беше подпряно нещо квадратно. Пресегнах се и го издърпах, като чаршафа се раздра. Спрях за миг, после вълната от кихане ме затресе. Най-после се успокоих, а и прахоляка малко се слегна. Сигурно ще приличам на индианче покрито с два слоя мръсотия, когато се измъкна от това място. Досмешаваше ме. Прихнах отново и това доведе до още един залп кашлица. От опитите ми да координирам реакцията на тялото си, да се смея, кихам и да държа картината, като успея да видя какво има на нея, накрая я изпуснах. Тя падна встрани, нещо пукна, после изпращя и дъжд от пепел и стърготини се посипа върху мен.

Следва.

Бележки от автора:

Настоящата творба няма  претенции за пълнота на диалектната словесност, но са използвани думи и изрази от тинейджъри в съвремието, както и някои познати диалектни думи от по-близкото минало на ХХ век.