***

     - Коя? – опулих очи срещу навляклата нафталинови музейни експонати, вместо нормални дрехи, наборка. Горе-долу, де! Така, като я гледах, беше почти на моята възраст.

    - Лето 1932. – повтори ми тя. Гледаше ме така, все едно аз, а не тя, съм облечена в бабешки дрехи и съм отишла на голям рапърски купон.

    - Стига бе! Ти, май, се гъбаркаш* с мен! – веднагически и отвърнах, изстрелвайки така думите, че за малко да се задавя от бързане. Ма, тая, сериозно не е добре! Тук, сигурно снимаха някакъв филм за старите времена и сега, тя ме взимаше „за мезе”. Докато го умувах, наборката намести кърпата си, така все едно се чеше по главата. Заприлича ми, също като Гера от нашия клас, когато се налага да се напъне, че да снесе някакъв отговор на задача, която нито е виждала, нито пък и е ясно защо трябва да я решава.

   - Че то преминаха веке* гъбите! Има от манатарката тук - там из корията, ала още се не къне! Младо е...

    - Ма к,ви гъби бе, жено?!  - хванах се за челото, пък и да не я гледам, че направо…И така имах цицина, сигурно от срутилата се дъска върху мен…Как го нарече старата?! Някакъв си ред, ама … Сега още повече ме заболя главата…

   - Хапчета имаш ли? Дай нещо за глава! – попитах мнимата млада бабушкера. Така де, не и знаех още името.

   - А!? Хапове само докторите дават, ма като ги викнеш от града, а иначе и в бакалията има туй-онуй, ма е скъпо. Бая яйца ще да идат! И ката ден да сбираме, нема да сколасаме*!

Гледам я, и мигам на парцали. Идваше ми да се плесна по челото, но само бях поставила ръка пред очите си, разтворила пръстите и опулено гледах през тях право в сериозното и личице. Като дърво я гледах и не смеех да мигна. Пън бе – това е! Какви яйца?! Какви бакалии?! То бива, бива, ма и в селата да няма аптеки и лекарства?! Кратуната ми забумка още повече, все едно съседът от горния етаж е събрал групата си и здраво бие барабаните, блъска, та мазилката ще падне от тавана. Не, че не са готини момчетата, ала не им се отдава това – музиката.

     Тая и тя сега – яйца, бакалии…за гъби ще ме праща? Поне „вафлата” беше още в джоба ми. Смартфонът бе! Та, разделям ли се с него? Няма просто начин да стане тая работа! Извадих го и – зейнах! Екранът свети, но нет няма! Набирам…! А?! Ма „вафлата” взе, че изпивка и…Обхват няма! Ма, как така няма? Ще полудея, бе! Засърбя ме кожата от нерви и така ме засърбя главата, като че ли върху нея  флотилия от въшки правят манифест! С една дума – пъпчасах от зор! Представяте ли си?! Аз го виждам и не ми го побира главата, пък…Тая ми се кокори тука от цели десет минути! Гледа ме! Зяпа ме, като онези перверзни старчоци в градската градинка, дето ченетата им хлопат, ма очите им не изпускат нищо! А уж, слепи били! Друг път! По-скоро ще ми поникне брада, отколкото да проумея какво става! Та, кога се изнизах от онова свърталище с вехториите в къщата на старата, кога успях да си легна, та и да стана? И какво е ставало, че да стигна до тази поляна? Губеше ми се доста, като че ли бях препила с шотове, а след това съм се напушила... На всичкото отгоре нямам обхват, интернет…Фейс?! „Край!” – помислих си.- „ Това трябва да е Адът, за който все ми мърмори бабката!” – еднолично си го реших.

А кухата ми глава дрънчи, та се пука,тая ме е зяпналата отсреща така, че имам чувството, че ченето и ще се разкачи от мястото си.

    Будна бях, пък като в несвяст. Помнех само, че си лежах, а тя ме ръга с пръст, като че пробва дали пилето в печката и се е сготвило. Така де!

В просъница се ослушвам  - птички пеят, жужат ми някакви бръмбъзъци и ми мирише на онзи готиния парфюм с многото ухания на полски цветя и изведнъж: „боц – боц”…Уф! Отварям широко очи и насреща ми, ей тая, навела се и се накичила с китки зад ушите. Така си чукнахме челата, че смартфончета ми изхвърчаха и заиграха ръченица на бос крак пред погледа ми. Аз я гледам и тя ме гледа. И двете даже не мигаме – опулили сме се една срещу друга и ако някой ни беше казал „Бау!” сигурно щяхме така да подскочим, че и  Луната да стигнем и да подминем.

      Че като започнах да я засипвам с разните му там епитети (всичките си ги знам: от тези за „любимата кифла”, до тези с при вкус на „ Ко ме зяпаш ма парцал?!”). А тя ми скляпа отсреща. Скочих бързо на крака, разбушувах се и размахах израстъците си, като някакъв регулировчик, насред  кръстовище. Така се бях отнесла да питам и изисквам отговори, че чак се стреснах чувайки още гласове. Млъкнах. Все едно ми бяха натиснали копчето и  изключили. Ослушах се, огледах се и се…втрещих.

     - Намерих те тука легнала. Свърнах от дружките, че да изчакам другите да подминат към селото  и да се облекча. Минах зад храсталаците и на полянката съгледах легнал човек и не мърда. Опнала си се като смок по обедно време и чак като те приближих ми светна, че си женско, а не мъжко!

Мисля си:„Боже, тази на индокитайски ли ми шпреха или в кратуната ми всичко се е раздрънкало като на стар москвич предницата?”

Ама нещо не ми се връзваха работите, а и думите и, въобще, ама въобще не ме успокояваха, та накрая я попитах кой ден сме и колко е часът, а тя:

      - Сахатя ли?

Какъв ти там сахат-махат!? Направо ме разби!

     - Не бе жена! Що не ми кажеш в кой век сме и да премина на точния превод от чичко „Гугъл”, че да се сетим?! – подигравателно я изимитирах, а оная:

      -1932г.

„А сега де!” – се стреснах.

А сега! Не сега. Това е. След като малко ми просветна или по-точно, леко, ама съвсем леко се ориентирах в обстановката, въобще не ми стана по-леко. И я гледам –  оглежда ме отгоре до долу, аз пък го правя – отдолу-нагоре. И…пак пробвам да питам същият въпрос, а тя като будилник – пак ми повтаря същият отговор.

Вече нещо ме поусъмни и още по-здраво ме стегна главата.Преди още да реагирам, както се полага на такова осъзнаване в гъстите храсталаци, скриващи полянката от към пътя се чу хрущене, като че ли нещо голямо идваше към нас.

      - Миланке, свърши ли си делото? – измъкна се още една облечена в бабешки нафталинки, а след нея ситно я следваше друга мома. Като ме видяха и двете се опулиха в синхрон, като че ли не жив човек, ми годзила са видели.

       -Шт! – махна им наборката. Жеста и беше ясен - да мълчат и да се приближат. Аз оглеждам тях - те мен. Също, като че ли Мима Коконата, тарторката на класа е в Мола и окачествява, дали си струват новите, модни парцалки и дали може да им намери нещо не наред, че да ги изкрънка с намаление.

       - Миланке, ма к¢во чудо е това? Да не е от онези гражданките, дето кокони им викат? Щото като идем на панаира, малето все ме стипосва да стискам очите, че да не се уча на градски въртели.

Е, т, ва беше! Изригнах! Хванах се за корема и така се смях, че чак ми се приходи до тоалетната!

После спрях,с насълзени очи и пак ги заоглеждах. В далечината се чуваха още гласове, мелодично редящи някакви песни. Погледът ми сам се насочи в правилната посока и далеч напред по един стар път вървяха жени облечени в носии. Е, не се сдържах, че като взех да се дърпам и щипя…

  - Ко ся щипаш, все едно си те е сдървила ногата? – попита ме едната, по червендалестата от трите…Сдървила ми се е, ама не това, което казваш, ми главата ми се е сдървила, май…Както казва баба ми Добра: „Добрянке, баба, кратуна имаш -  не глава, като я разтръскаш и на гъдулка* дрънка та се ненадрънква, чак от устата ти пъшки хвърля!”

  „ Аз защо не ви тегля едни, та да ми олекне!” – продължавам да си мисля. После все ще стигна някак до селото. Онези, в далечината, които пееха, сигурно натам отиваха и тъкмо се засилих да изпълня решението си „наборката – бабушкера” се обади:

    - От града си, нали?А що сама? Къде са вашите? – това моме, ама наистина си беше умно.

    - Наш, те ги няма и съм сама,защото така си искам! – отвърнах троснато

    - Ми що си с потури? Да не падна от колата, та си така дрипава? – пита ме другата.

   - Какви папури, ма?! – така се разбеснях. Ще ми нарича модерните дънки „па-…по-… тури” си някакви! Красивите ми, скъпи и разръфани точно на бедрото и над коляното светли дънки, ще ги нарича, там някакви си стари парцали!

Другата, онази, която ме ръгаше с пръст се намеси и спести на тая червенобузестата да и тегля едни словесни ритници…

       - Как ти викат? Името ти?

        - Добряна. – отговорих.

        - Е, че Добро, при кои люде идваш у нашето село? – продължи.

       - Имам прабаба тука! – отвърнах. От толкова препитвания вече ми се гадеше. Имах чувството, че са ме вдигнали на дъската, да чета урок от учебника…Нещо, от което се страхуваше всеки средностатистически ученик, а пък аз, направо си бях ужасена от подобен род височайше внимание от страна на даскалите. Не, че няма да чета, ама да знаете, че след подобен род дейност, цялото училище ще ми вземе тока от подигравки. А това вече си е страшно!

 Онези, двенките, май се бяха успокоили нещо, но  наборката ми изглеждаше нещо замислена.

        - А от кой род си? – издекламира ми тя насреща.

        - Че откъде да знам! – отвърнах и намусено.

       - Нал казва, че е от тука ма, Миланке! Знае си тя, ама ний да подхващаме, че дружките вече у селото се върнаха. – прекъсна ни по-слабичката, май Грозданка и беше името.

            - Ма тебе много ти трака плювалника! – опулих и се насреща.

            - Що се строскаш ма? На днешният празник тъй се не прави, с люде да се лаеш!

Ма гледай я ти?! Ей сега ако те гепна за плитките, ще те въргалям по тая поляна, та…като моп ще ми станеш! И както се вбесих…пепел щеше да се вдигне, само че двенките нещо си прошушнаха набързо и ме изпревариха:

            - Ще да тръгваме, че не може така да сме след другите толкоз назад. Със здраве си остани и на вечернята да дойдеш на хорището, че да ни гледаш как играем.

            - Вървете, аз ще ви настигна. – изпрати ги наборката, която нарекоха Милана.За мен, си беше по- хубаво да и казвам Мила…По-нормално си беше това име. Когато шумоленето в храстите от стъпките на Гроздана и Маруша, както ги назова, Мила, заглъхна и те тръгнаха по старият път, припявайки си нещо, тя се обърна към мен:

            - Ти, наистина не си от тука, нали?

Гледаше ме втренчено, но и аз не я изпусках от поглед, когато и отвърнах утвърдително,кимвайки и с глава, но веднага след кимането, зададох въпроса:

            - А ти сериозно ли, че годината е 1932?

Тя също ми кимна утвърдително и ми върна:

      - Ако никого не знаеш в нашето село, а и … - тук тя спря, премери ме отново от глава до пети и продължи, - и така си нагиздена, ще те вземат за партизанка или че идеш от границата и ще те турят в зандана. А и аз нямам дом, че да те прибера поне за тая вечер!

„Зандан”, вече знаех какво е. Само при споменаването на затвор, косата на тила ми настръхна, но Мила продължи:

    - Имам нещо наум, ако ли решиш да влезеш към селото, гледай да е  по-тъмно и потропай на втората къща от началото на селото.

После замлъкна и сведе глава, а на мен в ума ми беше неразбория. Едно трепетно ми стана, едно …Крива работа! Наляха ми се очите с глупави сълзи. „ Няма да плачеш! Кой ти каза, че можеш да ревеш, като дърта магарица, а?!” – възмутих се от себе си.

Имах чувството, че в главата ми всичко първо се изясни, а после пак се разбърка. Мила, както и беше името на наборката, беше вече ми казала да се пазя от животните през нощта, ако ще оставам на полянката. На другата сутрин щяла, преди църквата  да дойде да ме види.Аз и нощ на поляната?! Абсурд! В горите имало ли е животни по това време? И какви точно животни? Страх ме обзе! Изведнъж, въпреки слънчевото време студени тръпки ме полазиха. „ Нямаш време – действай, то мисленето и така не ти се отдава много!” – си казах и като се огледах, че останах сама с бръмбъзъците, а отсреща под едни дебели и големи дървета чернееше сянката…Милана беше вече излязла от храсталаците на пътя, когато ме осени една страшна мисъл: „ Какви ще ги диря тука сама в тая гора? И как така това се случваше?” Такова шубе ме обзе, че се разкрещях:

     - Чакайте ме! Не мога да пея, ма ще мия чинии, добра съм в това! – и хукнах след трите наборки.

***

      Баба Добра седеше на припек в малкото дворче под раззеленилата се асма. Трикракото столче беше ниско и тя спокойно можеше да треби боба, дето мислеше да го стори за гозба. Слънцето беше напекло извитият, наметнат с плетено сетренце гръб, а главата и се клатеше в такт с мелодията, която си припяваше. Старицата си мислеше за лазарките, чиито песни вече заглъхваха в посока към хорището. Там, по вечернята, щяха да извият буйно хоро под съпровода на гайди, тъпани и кавали. Момите бяха минали оттук, но като къща, в която нямаше млади за годеж, не се спряха да се разпеят за здраве и берекет. „Адет! Какво да се прави?! Пък и за ко да ми спеват, като я вече съм с едната нога при попа за опело!” – мислеше си старицата и тъкмо събра пълната престилка с боб, че да се изправи от столчето, когато гласове на друга групичка лазарки изпълниха въздуха с мелодичност и звънкост. „ Окъснели са от водачките тези момета и сигур ще да   подминат  и те! – помисли си старицата, - А така ми се щеше да се разтъжа! Сърце ми да пръхне и да си спомни, че и то е било нявга младо и с буйна кръв пълно!” И докато мислите и още заглъхваха баба Добра чу как гласовете екнаха точно пред нейната портичка.

    Сърцето и скокна и сякаш му вляха нова кръв, запрепуска, като младо яре в гърдите и. Стана и хубаво. От четвърт век в дома и не бяха я навестявали младите вестителки на обновяващата се земя и живот, а сега сами се бяха спрели пред вратичката и пееха за здраве и щастие. Наричаха за берекет и хвалеха доброто сърце на стопанката на къщата. Очите на старицата светнаха с младежки огън, опънаха и изгладиха се изведнъж чертите, позагубиха се бръчките от обветреното и лице, и една добродушна усмивка заигра и зачерви страните и. Баба Добра, бързо развърза хутата и я остави на столчето, а след това закрета  с тояжката, че да отвори широко на младостта и тя отново да пристъпи прага на дома и. Така потропваше с тояжката по пътечката, че чак котката Мацанка си помисли, че я пъди, заради някоя беля, та измяука и скочи на дувара,а оттам се качи отгоре на старото огнище, за да е по –далеч. Песента се лееше, извиваше и кънтеше. Слънцето се усмихваше приветливо над главите на хората, облачетата се гонеха из синевата, а уханието на цъфнали пролетни цветя изпълваше въздухът с аромат на разцъфтяла надежда.

Следва...

Речник на думите и изразите:

Хута – престилка с дълги плетени на плитка въжета, които се навиват около кръста два пъти и се затягат с възел или най-отпред или в едната страна. В различните райони на България имат различни украси и разцветки.

Строскаш – викаш, караш се с някого.

Гъбаркаш* диалектно – бъзикаш се,подиграваш се, шегуваш се с някого. В смисъл, пращаш го за зелен хайвер или за гъби.

Окъснели - диал. закъснели

Сетренце - вид плетена ръчно жилетка без ръкави.( основно значение - късо мъжко палто) В различните части на страната , даже в определени общини и селища си го наричат по-различен начин.

Накратко за Лазаруването:

На Лазаровден подрастващите девойки се превръщат в моми за женене. Празникът ознаменува момента, в който обществото им позволява да сресват косите си като възрастните жени, да носят косатник, да обличат везана риза, да се кичат с гердани, пръстени и гривни, да носят венец на главата и китка на дрехата. От този ден на подрастващите момичета им е разрешено да "либят либовник" и да се омъжат. На Лазаровден, девойките започват да живеят в света на жените.

Премяната на лазарките символизира не само брачния характер на празника, но и любовта, женитбата и плодородието.

Повече информация може да си набавите из мрежата или  от специализирана литература и списания. Някои могат и от "живите енциклопедии", които са техните баби.

Приятно четене!