Сигурно ме помните. Аз съм онзи звезден пътешественик, който има малък космически кораб, на покрива на блока, сприхава лингвистична машина – самоосъзнала се латвийска автоматична телефонна централа и куп джунджурии, надонесени от всички краища на познатия и непознат космос. Хората отдавна пътуват между звездите, фактът, че не знаете това, означава, че гледате повече в краката си, отколкото нагоре, иначе бихте видели стотиците космически кораби, кръстосващи нашия небосвод. Да, повечето хора държат да стъпват здраво на краката си, затова и започват да гледат само към мястото, в което те опират земята. Това им носи известна стабилност, но, от друга страна, не им дава възможност да видят толкова много неща около себе си. Например врабчетата, или кога разцъфват дърветата, или някоя падаща звезда... Колко ли желания остават несбъднати така. Както и да е.

Ние, звездните пътешественици, сме племе самотно, никой не ни харесва и никой никъде не ни долюбва, защото обикаляме из Вселената, виждаме какво ли не и мълчим толкова време в своите малки космически кораби, че, като срещнем някой, ставаме много бъбриви и споделяме всичко видяно. Видяното от нас, естествено, не може да се хареса на всеки; например, когато споделих с едни главоноги типове, от някакъв малък мочурлив свят, че мочурищата за мен са неприветливи и неудобни, поради малко по-различното естество на собствената ми физиология, то тези типове се обидиха дотолкова, че от потрес всички извършиха ритуално самоубийство. Няма да описвам начина, но ви уверявам, че е достатъчно странен за нас, замислете се, главоногите не могат да счупят костите си, скачайки от високо, просто нямат кости, нито могат да се обесят... Няма значение, тогава станах причина за планетарна катастрофа. Е, вините ми са много и си ги нося, унищожаването на една цивилизация повече или по малко вече не ми прави впечатление, сигурно съм станал коравосърдечен...

Все пак, бях започнал да ви разказвам за едно от последните си пътешествия. Както навярно не знаете, моят кораб има малко странен принцип на придвижване, няма да обяснявам точно какъв е, но този принцип поражда едно малко неудобство – никога не знам къде отива, обаче знам, че винаги се връща на Земята. Как прави това? Идея си нямам, а и не ме интересува особено, след като го прави. Та, този път корабът ми ме отведе до една много чиста и спретната планета. Как разбрах, че е чиста и спретната? Ами още от пръв поглед ми се наби в очите огромния, плаващ над планетата надпис: „Чиста и спретната планета. Преди да кацнете, изхвърлете всички отпадъци от своя кораб...” Следваше изброяване на предметите, които според местните жители се явяваха отпадъци, а също така имаше и инструкции с правила за поведение. Както знаете, правилата никой не ги чете, дори не изхвърлих всичко от кораба си, кой знае какво можеше да ми потрябва долу, а и най-вероятно много от нещата, които трябваше да изхвърля щяха да са дефицитни на планетата, а размяната на дефицитни предмети е един от начините за набавяне на гориво - моят кораб използваше за гориво вакуум, но космическият вакуум е много замърсен и задръства дюзите на двигателите му, затова се налага да купувам вакуум от повърхността. Едно мога да ви кажа, там където има разум, винаги има и вакуум, природна закономерност някаква, над която не съм мислил много – вакуумът и разумът вървят заедно, като фритюрниците и мухълът, но това е друга тема.

Кацнах. Естествено, кацнах на площадка, на която имаше надпис „Кацнете тук”, наистина всичко беше много подредено. Още с кацането ми се появиха и посрещачи, расата беше хуманоидна, което предполагаше по лесен контакт. Всички посрещачи носеха баджове на саката си с надпис „Посрещач”. На тази планета явно се живееше лесно, всичко беше пределно ясно и просто. Е, не се мина и без гафове, първите контакти винаги носят риск от гафове. За миг видях ужаса, изписан по лицата на посрещачите, докато моята двутонна, удобна за слизане стълба издълбаваше с трясък малък кратер в площадката за кацане. Обичах да впечатлявам с първата си поява, обикновено ударът на тежката ми стълба в бетонните площадки за кацане трогваше посрещачите ми по различните светове. Посрещачите винаги си представят някаква подобна поява на чужд за тях разум; понеже им е чужд, винаги си мислят, че ще е и малко неразумен...

Излязох. Не толкова тържествено, защото бях забравил да прибера кабелите на механизма за затваряне на вратата, спънах се в тях и се изтърколих по стълбата. Отупвайки се от праха, който бях събрал по стъпалата надолу, се изправих и се усмихнах. Посрещачите се отдръпнаха една крачка назад. Хм, за много хуманоидни раси усмивката означава заплаха, оголват се зъби и повечето хуманоиди смятат, че се готвите за нападение или за кулинарни подвизи със собствените им крехки тела. Бързо поправих грешката си, станах отново сериозен и зачаках някаква реакция. Реакцията не закъсня, един от посрещачите се отдели от общата група, вдигна двете си ръце (което сред повечето раси означава „Посрещам те с мир”, а не „Предавам се”, каквото би значело за повечето хора).

-          Здравейте, чуждопланетецо! – каза той, а от това „чуждопланетец” ми стана малко неловко, явно държаха на дистанцията – Как сте?

-          Здравейте, вашепланетяние. – им отвърнах малко иронично – Горе-долу съм добре, с изключение на това, че палецът на десния ми крак малко ме наболява, може би съм пипнал гъбички на някоя мочурлива планета, чиито жители масово са се самоубили заради мен.

Последното може би не трябваше да споменавам, защото забелязах как за момент през тълпата посрещачи премина вълна от някакво притеснение. Опасенията обаче ме лъжеха, посрещачите ме изненадаха най-неочаквано. Официалният посрещач, който беше излязъл напред, с печална физиономия ми съобщи:

-          Съжалявам, но ще трябва да напуснете нашата планета, явно не сте прочели внимателно правилника за кацане на чисти и спретнати планети, който ние най-учтиво сме поставили в орбита около нашата. В правилника ясно се указва, че тук не трябва да се споделят никакви чувства или усещания. Вие го нарушихте, споделяйки ни за болката в палеца на десния Ви крак. Тук могат да се споделят само неща, които не са свързани с вашите вътрешни усещания или чувства, може да споделите например какво виждате, да опишете пейзажа наоколо, естествената проста красота на еднаквите ни костюми и т.н. Разберете ни - какво ще стане, ако всеки започне да споделя вътрешния си свят, ами вътрешните ни светове са толкова различни, ще бъдем залети от словесен поток споделяне на такива маловажни неща, като кой какво усеща в момента, кой какво чувства. Това означава всеки да започне да се изказва всеки ден. Както видяхте, ние сме една чиста, подредена и спретната планета, а това означава и тиха планета, ние ценим тишината, ние ценим и споделянето на очевидностите, които ни заобикалят, не обичаме неочевидното, то не може да се види, не може да се пипне и вкуси. Разбирате ли ни? Ами ако Вашият свят се окаже по-пъстър и многообразен от света на някой от нас, какво ще правим? Бихме се засегнали, а някои от нас дори биха се обидили... Това изобщо не е пътят към чистота, подреденост и яснота. Вървете си, само ще ни объркате, а в този сектор се славим с това, че ние никога не сме объркани и винаги знаем какво трябва и какво не трябва. Сбогом!

Какво можех да отговоря? Прибрах се в кораба си, вдигнах стълбата и с малко тъга отпраших обратно. Нямаше да науча толкова много неща за тях... По пътя обратно мислих. Какво пък, дори и да ме бяха приели, какво бих научил? Нищо повече от това, което е очевидно за всеки. Чистите, подредени и спретнати светове са скучни светове, те не могат да ти дадат нищо повече от очевидното. А всяка среща е споделяне, даваш и получаваш, даваш и получаваш неочевидното, което със своята уникалност е и най-ценното. Затова винаги се връщах към моя си свят, той не е толкова чист, спретнат и подреден, там нищо не е ясно, нищо не е сигурно и затова на него са се появили и онези неща, които ние сме нарекли надежда и вяра, но най-вече на моя свят никога не е токова тихо. Такъв ми харесва и такъв го обичам. Неподреден, несъвършен, но жив и истински.