ПОЛЕТ

Жена му отиде до пазара да купи коприва. Хубаво готвеше копривената чорба, той все я питаше какво й слага, че така приятно мирише, но тя пазеше тайната. Ще се забави – тръгна към кооперативния пазар, там винаги има коприва, по-евтина е. Този пазар е далече, но билетите за трамвая са безплатни за пенсионери. Ако не беше в това състояние, щеше да я придружи. И той обичаше да ходи до пазара. Хем хора виждаше, хем стоката добра и е по джоба. Уф, с тоя джоб. Как стигна дотук? Някои негови колеги, и по-стари от него, по-добре се оправяха в живота. И те учители, но сигурно са заделяли пари за след пенсия. Може и да са имали някакви допълнителни доходи, кой знае. А той голтак си беше на младини, и сега такъв остана.

„Май ми липсваше смелост – каза си. – Смелостта да вземаш важни решения със съзнанието, че може да са грешни, но нали в риска е печалбата.” Е, играеше тото относително редовно. Но не можа да спечели нищо. Много се караше на големия син, като го хвана веднъж, че играе хазарт. „Никой не е прокопсал с хазарта, от мен да го знаеш, сине.” Защо му каза това, сякаш той самият цял живот е обикалял из казината? Синът му се отказа от хазарта; свиреше добре на китара и още преди десет години, че и повече, замина за Норвегия. В някакъв музикален състав започна работа. Оттогава си дойде само два пъти, понякога пишеше; беше се оженил и имаше дете. „Няма да се върна, татко”, беше писал в последното писмо. Той складираше в таванското помещение всички ценни неща в живота си, имаше един стар олющен куфар, в него се съдържаше споменът и смисълът на отминалите дни. Там беше и писмото на сина му. Как може всеки ден да ти липсва нещо или някой? Не се ли свиква? Нали момчето е добре, какво повече? И малкият не беше в България, и той се запиля нейде из Германия, все пътуваше и преди месец време разбра, че бил в Малта. „Не бива да питаш всеки ден децата как са и къде са. Така ще им досадиш. Щом не се обаждат, добре са”, казваше жена му.

„И аз затова не се обаждам. Да не знаят, че няма да преборя тази болест. Целият треперя, досещам се какво е. Не мога да се храня вече, краката не ме държат. Не съм толкова стар. Имах едно време един приятел, Гогата, който обичаше да казва, че остарява преждевременно поради нелинейна амортизация. Та и аз така. Защо ли ми трябваше толкова да се тюхкам в работата, като че ли държавата ще се затрие без мене? И какво направих – нито пари, нито кариера. Нищичко. Децата израснаха без да го усетя, жената се претрепа от грижи, а аз все за работата говорех. И нищо не направих: един апартамент и това е. Даже вила нямам. Как очаквам децата да останат при мене, като няма къде да живеят. Провал. Това е животът ми.”

Никак не обичаше да се самосъжалява, защото това бе още един признак, че остарява. Страхливите хора обичат да укоряват обстоятелствата, които не са им позволили да разкрият дарованието и таланта си. Те най-често нямат нито дарование, още по-малко талант, а дори да имат късче от тях, нямат воля да го проявят. Тогава идват на помощ обстоятелствата – като удобно скривалище, като плътни тараби в игра на жмичка, да те скрият от истината, да забулят неспособността ти да се бориш, липсата на воля да промениш нещо или в крайна сметка поне себе си. „И защо трябваше да се променям? Това е за хора, които гледат на живота като на борба свободен стил. Като Ницше – той нали все за свръхчовека говори. Само свръхчовекът можел да надскочи себе си, да се превъзмогне. Е, аз не съм свръхчовек, не можах да превъзмогна собствения си код, нито недостатъците си. Да, съгласен съм, че характерът определя съдбата. Това е почти съвсем вярно. И какъв е смисълът да си променяш характера? За да промениш съдбата ли? С каква цел? Да бъдеш по-щастлив ли? Или да осигуриш щастието на тези, които обичаш? Не знам, но според мен няма начин да направиш нито себе си, нито другите щастливи, като трошиш, огъваш и деформираш характера и съдбата си така изкуствено и насилствено, че да изкривиш времето и пространството и да се превърнеш в собствено отрицание. Това е нелепо.”

„Нелепо като мен самия.” Стана бавно, разтрепераха се крайниците му, пръстите трескаво лазеха върху раменете на фотьойла, дясната му ръка направо лудееше във въздуха и панически търсеше опора. Олюля се, застана на място, почина и направи крачка. После още една. Така. Вече е по-добре. „Жена ми ще се забави, това е добре. Ще се притесни, ако не ме завари вкъщи. Ще има време да се върна.” Жилетката беше в коридора, малко остаряла, но ръчно изплетена – той обичаше старите вещи, както човек обича възрастта си; ако си здрав, няма лоша възраст. Болен ли си, няма добра. Взе ключовете за тавана, заключи апартамента и натисна копчето на асансьора. То не светна. Опита пак, после още веднъж. Асансьорът не работеше. „Как можа точно сега да се развали? Бастунът остана вътре.” Искаше да разгледа снимките и писмата, сам не знаеше защо непрекъснато ходеше там, на тавана, колко пъти трябваше да гледа едни и същи спомени, колко пъти очите му ще се навлажняват, какъв е смисълът от съжалението по отминалите дни? Само той си знаеше това, а и какъв е смисълът да търсиш смисъла? Той просто искаше да отиде на тавана и това е. Няма смисъл и няма причина. Затова като погледна часовника, си даде сметка, че все ще намери сили да се качи до осми етаж. Пет етажа са, не са кой знае колко. Преди три-четири години щеше да ги вземе за пет минути, сега ще му отнеме доста повече, но тъкмо ще се пораздвижи.

Парапетите по стълбите са здрави, ще му служат за бастун. Добре стана тази кооперация, стабилна е, каза си. Толкова години минаха от времето, когато я започнаха – по стопански начин, така му викаха тогава. Сега са съседи, преди си викаха съкооператори, сами бъркаха бетона, имаше и майстори, те им казваха какво да правят; жените, то повече от тях по това време  още не бяха женени, но имаше и жени, те готвеха, помагаха, чистеха – на смени, коя както и когато може; беше весело, задружно, защото се градеше.

„Пак има цветя на този етаж”, забеляза, когато вече беше на границата между два етажа. Открай време някой слагаше саксии на стъпалата точно между четвърти и пети етаж. Навремето това беше Мария, той я познаваше добре, приятелки бяха с жена му, хубавица с чуждестранен произход някакъв – германка ли беше наполовина, полякиня ли, така и не разбра, но не знаеше добре български. Говореше меко и малко неразбрано, но това бе така сладко, че му се искаше понякога да им идва на гости, за да я послуша. Тя садеше разни цветя, гледаше ги през лятото на балкона, а късно наесен ги слагаше на завет и на топло между етажите. Странни бяха някои от цветята, а дори част от тях сякаш миришеха лошо. Веднъж имаха общо събрание на етажната собственост, комшията от шести етаж се възмущаваше:

- Когато асансьорът не работи и ми се налага да вървя пеша по стълбите, кучето ми започва да вие от миризмата на тези цветя...

- Твоето куче пикае върху тях – отбраняваше се Мария.

- Как ще пикае, то се страхува. Миришат ужасно.

Няма значение каква беше истината. Понякога аромата на цветята се смесваше с този на кучешката отмъстителност и във входа положението ставаше ветровито, защото всички отваряха прозорците да проветрят. Но това се търпеше.

Мария отдавна не живееше тук. Замина нанякъде, апартамента май никой не го купи, може и да не е бил за продан. Сама си живееше, сама си тръгна, странна жена. На никой не пречеше, а цветята остави на кооперацията като свое завещание. Още бяха живи, кой ли ги полива сега? Сигурно някое друго куче.

Задъха се. Пролетта идваше, това се усещаше навсякъде, но вътре в кооперацията беше задушно, прах и тежка миризма на нещо старо се носеше из въздуха. „Тази миризма може да идва и от мен”, усмихна се и се загледа през прозореца. Паркът. Сега му изглеждаше толкова малък. Тук израснаха децата, колко пъти жена му ги беше викала от терасата да се прибират, а те с тяхното „след малко” винаги си даваха още един час отгоре. После претопляха вечерята, жена му мърмореше, а момчетата бяха толкова щастливи и сити, че заспиваха още преди да са си сложили пижамите. Чудесни деца. „И сега сигурно са чудесни, няма как да е иначе. Иначе щяха да се обаждат.” Пое въздух и тръгна нагоре. Беше прашно, наистина. Чистачка идваше веднъж на три месеца, хората не плащаха вече режийни, а и домоуправител ставаше всеки, който имаше някакъв проблем. Когато някой има теч, събира живущите и почва да събира пари. Който събира пари, той е домоуправител, съвсем феодално и средновековно се беше развил този стар кооперативен дом.

Покрай него профуча като вихър някакъв младеж, който препускаше по стълбите надолу, като ги прескачаше наведнъж по две-три. За малко да го помете. „Бързай, момче, бързай – каза си, когато го видя да тича надолу; само за секунди се хващаше за парапетите, сякаш му бяха непотребни. – Не знам защо, но сигурно трябва да бързаш. Не знам дали животът е кратък или е достатъчно дълъг. Но съм сигурен, че има неща, които ако не направиш като млад, няма да направиш никога. Затова, ако  бързаш за някое от тези неща, бързай, момко, ще закъснееш.” Помаха му и му пожела успех.

Погледна часовника си. „Младежът може и да не закъснее, но ако аз се тътря така, май ще се върна вкъщи чак за вечеря. Я да се стегна.” Опря се с дясната ръка на стената, почувства се по-стабилно и започна да слага крак след крак върху стъпалата. Като дясната му ръка се умори, хвана се с лявата за парапета, стискаше здраво, сякаш да помогне на краката си да станат по-силни, да му вярват, че още може да ги ръководи, за да стигнат там, където трябва. „Не ме слушат вече. То кой ли ще ме слуша пък мене. Чудя й се защо го прави” – последното го каза за жена си. Тя се грижеше за него като за болен човек, той такъв си и беше. Даваше му от любимата копривена супа, хранеше го с кисело мляко, от онова, дето е с два процента масленост, то му понасяше по-добре. Това се случваше отскоро, от няколко месеца насам, няма и половин година, той още не може да свикне, но ставаше по-зле. Чувстваше се ужасно, сигурно защото тя бе така мила с него, както когато се запознаха. Беше същото време – пролетта дебнеше зимата, за да я заплюе в играта на жмичка: студът се криеше по ъглите, вятърът съскаше, но земята бе станала топла и нежна. Като устните й. Първата целувка направи от краката му това, което стори с тях старостта – омекнаха и се разтрепераха коленете, почувства опиянение и му се зави свят, но не искаше да свършва тази сладост, толкова беше хубаво и неземно. Тя беше облечена с рокля на цветенца, а бялата й яка беше обшита с червено-розови кантове или дантелка. Това момиче, което само след две години щеше да нарича своя съпруга, беше очарователно. Денят на първата целувка наду платната на чудесно пътешествие назад, толкова десетилетия вече... платната, поокъсани и с угаснал цвят като око на синигер, сега се бяха сврели там, на тавана. Писма с пликове и без пликове, тефтери със снимки, някакви тъжни тетрадки, които сигурно са били лексикони някога, бели и сиви платна на потънал кораб, разхвърляни насипно в стария олющен куфар – грохнала от употреба вещ, която нямаше да пътува вече наникъде. Целият път, за който бе предназначена, вече изминат и пъхнат вътре в нея.

На осми етаж живееше най-добрият му приятел, Гогата. Понякога през лятото пиеха бира у тях, но навън те рядко излизаха един без друг. Приятелството им се бе превърнало в  навик като наследствения – характеризира те, без да го искаш. Нямаше значение дали имаше какво да си кажат, каквото и да правеха, предпочитаха да го правят заедно. Гогата вече не беше млад, когато решиха цялото семейство да заминат за Канада. Децата му бяха още ученици, как го взеха това решение, един дявол знае. Опита се да го разубеди, но после усети, че има причина, за която приятелят му не иска да говори, той така и не попита повече, защото не искаше да разваля нищо от това, което ги бе свързвало толкова години. Е, то нямаше как: заминаха и всичко се развали. Сега на апартамента висеше табела с надпис, че вътре живеят хора, които не носеха нито фамилията, нито името на приятеля му. „Гога, излизай, че жена ми ме праща на пазар, мързи ме сам! – Защо съм ти? – Няма кой да ми носи чантата!”, спомни си подкачанията навремето, но знаеше, че Гогата вече не е вътре и никога повече няма да бъде. Подмина апартамента и се озова на три последни стъпала пред таванските помещения.

Неговото беше едно от най-малките – така му се падна при жребия. За сметка на това мазето му бе от големите, излишно голямо. Гогата там си държеше препарираните животни, той беше маниак на тази тема, събираше ги откъде ли не. Май още имаше няколко от тях, които уж щеше да си ги вземе, когато се върне. Тези препарирани същества плашеха работниците, които идваха да пълнят цистерната му с нафта за зимата, когато кооперацията още се отопляваше така. „Някой ден трябва да отида да ги нагледам.”

Отключи дървената врата. „Странно, никой никога не се досети да ми разбие тавана. А мазето веднъж го разбиха. Добре, че Гогата още не си беше сложил там ценните пернати, сега щяха да се чужда собственост, ако изобщо някой би посмял да ги открадне. Те изглеждат зловещо, особено в тъмното...”

Куфарът го чака. Отвори капака и седна на ниския стол до него. Бавно се приведе и започна за разглежда платната като някой корабокрушенец, останал сам с разбития кораб. Намери снимка на жена си със същата рокля, с която беше в онзи ден, деня на целувката. Същата якичка, тази невероятна усмивка, това невинно лице, което просто очакваше доброто така, както утринта изгрева; за нея добротата беше естествено състояние на човека и някак се присвиваше, когато се натъкваше на злото. Така правеше и до днес. „Милата ми.” Треморът се усили неистово. Как ще й позволи да го запомни такъв? Та тя разчиташе на него. Той винаги се е гордял, че й помага да среща това, което заслужава, да подминава злото с горда глава, защото до нея бе той, да я пази и брани, и синовете й, отгледани с толкова любов. „Колко смислен е животът... И какви глупаци са тези, които търсят повече смисъл от това.” Целуна снимката. Не бива да позволява на времето да заличи всичко, което бе успял да сътвори. Преди да стане руина, трябва да се превърне в спомен. Копривата ще почака. Млякото също. Сега имаше по-важна работа да свърши. Как не го беше разбрал досега? Затова е идвал тук всяка седмица през последните месеци, за това е било. А той дори не се е сетил защо. Стълбата бе стръмна, отне му голямо усилие да вдигне кепенеца на покрива на блока. Сви се на кълбо, събра сетни сили и изскочи като тапа; той лазеше, беше спокоен, но цялото му тяло трепереше. Духна вятър. Обърна се по гръб да поеме съх. „Май ще вали. Дано да си е взела чадъра, че докато се прибере от пазара, ще стане вир-вода.” Наоколо стари жици, комини и чакъл, под който се виждаше промазаната асфалтова настилка. Два пъти го ремонтираха този покрив, така и не го направиха както трябва. Веднъж течовете бяха стигнали чак до техния етаж.

Вдигна единия крак, после другия. Перилата бяха влажни. Клоните на дървететата – още голи, криви и черни, приличаха на вдигнати ръце, сякаш го зовяха. Отпусна ръцете и полетя надолу. Не трепереше вече.