Истина е - думите пробождат като острие сърцето. Ето, дори и химикала едва държа! Сила не ми остава дори и да пиша. Буквите се размазват пред очите ми. Но пиша, защо ли? Защото обещах, обещах, че няма да спра, каквото и да става!
Вглеждам се с празен поглед в словата, написани на това, сякаш кърваво писмо и още повече боли! "Спри, спри" - шепне сърцето, но нещо незнайно ме кара да продължавам. Сякаш съм в един затвор! Затвор, изграден от съзнанието ми...
Да бягам това ми остава! Но кой е избягал от самия себе си?