Има порцеланови и тенекиени чайници. Има елегантно изрисувани и ръждясали. От някои чайници пият хората със „синя кръв", а в други баба ми вари шипков чай за дядо.
Но какво всъщност е чайникът? Високо образованата ми съседка от третия етаж би казала: „Чайникът е скачен съд, състоящ се от две основни части..." Тук аз бих я прекъснала, защото знам, че ще последват дълги и широки обяснения, а ако мога съвсем да се увлека и да си представя, че това е сценарий за анимационен филм, бих извадила от пространството зад гърба си огромен чук и бих я цапардосала здравата. Като оставим зад гърба си тези напълно излишни обяснения и отнесени размисли, би трябвало да постъпим като отговорни хора и да продължим по темата.
Има различни видове чайници. Знам, защото съм счупила повечето. Спомням си, че веднъж, когато счупих любимия порцеланов чайник на баба ми, тя се засмя и ми разказа тази история:
„Имало едно време, преди много години, мъж и жена, които били доста заможни, но имали само едно дете - син, наречен Кристиано - дребно, слабо и злоядо момче. Когато той бил на шест години, дядо му и баба му се завърнали от пътешествието си до Китай. Те носели много подаръци за семейството, но най-красивият бил порцеланов чайник, изрисуван толкова изкусно, че наподобявал водна лилия, посипана с блещукащ прашец. Но за Кристиано това не било важно. За него единствено броя на играчките, които му били донесли имал значение. Чайникът бил поставен на видно място в гостната, но след известно време никой освен посетителите и една от прислужниците, които редовно го почиствала и му се възхищавала, не му обръщал внимание.
Скоро след това дядото и бащата на Кристиано се скарали и не си говорели дълги години. Чайникът оставал на все същото място в гостната. Вечер бащата на Кристиано сядал пред камината и се взирал в него и винаги преди да си легне решавал на другия ден да го изхвърли, но така и не го направил.
Времето течало, годините минавали и един ден родителите на Кристиано починали. Първо баща му се споминал, покосен от туберкулозата. Два месеца по-късно майката му починала от мъка по покойния си съпруг. Кристиано продал всичко - къщата, мебелите, семейните ценности - запазил само стария китайски чайник. Самият той не знаел защо, но сърце не му давало да го продаде.
Момчето заминало за Париж и се присъединило към съюза на артистите. По онова време това значело група безхлебни бохеми, живеещи от подаянията на буржоата. Кристиано бързо си намерил квартира - малка сумрачна таванска стая, която, заедно с всичките си пари, споделил с новите си приятели. Дните му се нижели все едни и същи. Той водел разбунен живот с другарите си или се усамотявал в стаята си, пушейки и опитвайки се да довърши започнатата преди години пиеса.
С времето паричното състояние на Кристиано се стопило и той бил принуден да живее като събратята си - от подаянията на богатите. За целта той трябвало да ходи на посещения и да ги развлича, четейки им откъси от пиесата си (все едни и същи) и пеейки им песни със своите приятели. Колко динета и следобедни партита били разчупвани от неговите „трикове"!
Кичурите в косата на Кристиано се прошарвали, а бръчките около очите му се умножавали. Краката вече не го държали, артритът го бил сковал още преди години, а пушеното му било донесло ужасна кашлица.
Погребали го още същия ден. Неколцина от приятелите му дошли да си вземат последно сбогом с него, а после полели мъката си с уиски в близката кръчма. Единствено внучката на неговата хазяйка се досетила да остави цветя на гроба му.
На следващия ден момичето почистило стаята му. Раздали всичките му по-ценни вещи не бедните, защото не знаели на кого да ги изпратят. Ръкописите за пиесата, която Кристиано бил завършил в нощта преди смъртта си, били хвърлени в огъня. В стаята останал единствено китайският чайник. Докато чистела стаята, внучката на собственичката спряла погледа си върху него. Момичето се възхитило от изящната изработка и красивите рисунки. Тя го вдигнала, за да го огледа, но чайникът се изплъзнал от ръцете й, паднал на пода и се разбил на хиляди парченца. На пода, между натрошения порцелан, лежало писмо, което било скрито в стените на чайника от дядото на Кристиано и стояло там в продължение на дълги години. В писмото пишело:
„Ти, който четеш това, вероятно си счупил красивия китайски чайник и горчиво се разкайваш, но нека ти кажа нещо - нищо не трае вечно! Изживей живота си, смей се, колкото искаш, без да обръщаш внимание на благоприличието и не обръщай внимание на неприятните събития. Хвани възможността си и не подхранвай съмнения към себе си и решенията си! Защо? Защото в един момент от живота си ще разбереш, че си направил точно каквото си искал!"
© Ели Todos los derechos reservados