Има порцеланови и тенекиени чайници. Има елегантно изрисувани и ръждясали. От някои чайници пият хората със „синя кръв", а в други баба ми вари шипков чай за дядо.

   Но какво всъщност е чайникът? Високо образованата ми съседка от третия етаж би казала: „Чайникът е скачен съд, състоящ се от две основни части..." Тук аз бих я прекъснала, защото знам, че ще последват дълги и широки обяснения, а ако мога съвсем да се увлека и да си представя, че това е сценарий за анимационен филм, бих извадила от пространството зад гърба си огромен чук и бих я цапардосала здравата. Като оставим зад гърба си тези напълно излишни обяснения и отнесени размисли, би трябвало да постъпим като отговорни хора и да продължим по темата.

   Има различни видове чайници. Знам, защото съм счупила повечето. Спомням си, че веднъж, когато счупих любимия порцеланов чайник на баба ми, тя се засмя и ми разказа тази история:

   „Имало едно време, преди много години, мъж и жена, които били доста заможни, но имали само едно дете - син, наречен Кристиано - дребно, слабо и злоядо момче. Когато той бил на шест години, дядо му и баба му се завърнали от пътешествието си до Китай. Те носели много подаръци за семейството, но най-красивият бил порцеланов чайник, изрисуван толкова изкусно, че наподобявал водна лилия, посипана с блещукащ прашец. Но за Кристиано това не било важно. За него единствено броя на играчките, които му били донесли имал значение. Чайникът бил поставен на видно място в гостната, но след известно време никой освен посетителите и една от прислужниците, които редовно го почиствала и му се възхищавала, не му обръщал внимание.

   Скоро след това дядото и бащата на Кристиано се скарали и не си говорели дълги години. Чайникът оставал на все същото място в гостната. Вечер бащата на Кристиано сядал пред камината и се взирал в него и винаги преди да си легне решавал на другия ден да го изхвърли, но така и не го направил.

   Времето течало, годините минавали и един ден родителите на Кристиано починали. Първо баща му се споминал, покосен от туберкулозата. Два месеца по-късно майката му починала от мъка по покойния си съпруг. Кристиано продал всичко - къщата, мебелите, семейните ценности - запазил само стария китайски чайник. Самият той не знаел защо, но сърце не му давало да го продаде.

   Момчето заминало за Париж и се присъединило към съюза на артистите. По онова време това значело група безхлебни бохеми, живеещи от подаянията на буржоата. Кристиано бързо си намерил квартира - малка сумрачна таванска стая, която, заедно с всичките си пари, споделил с новите си приятели. Дните му се нижели все едни и същи. Той водел разбунен живот с другарите си или се усамотявал в стаята си, пушейки и опитвайки се да довърши започнатата преди години пиеса.

   С времето паричното състояние на Кристиано се стопило и той бил принуден да живее като събратята си - от подаянията на богатите. За целта той трябвало да ходи на посещения и да ги развлича, четейки им откъси от пиесата си (все едни и същи) и пеейки им песни със своите приятели. Колко динета и следобедни партита били разчупвани от неговите „трикове"!

   Кичурите в косата на Кристиано се прошарвали, а бръчките около очите му се умножавали. Краката вече не го държали, артритът го бил сковал още преди години, а пушеното му било донесло ужасна кашлица.

• - Не мислех, че ще доживее шейсет и осем при неговия начин на живот - рекла собственичката на къщата, в която живеел Кристиано, една мразовита зимна сутрин, когато намерила своя квартирант свит под завивките си, мъртъв.

   Погребали го още същия ден. Неколцина от приятелите му дошли да си вземат последно сбогом с него, а после полели мъката си с уиски в близката кръчма. Единствено внучката на неговата хазяйка се досетила да остави цветя на гроба му.

   На следващия ден момичето почистило стаята му. Раздали всичките му по-ценни вещи не бедните, защото не знаели на кого да ги изпратят. Ръкописите за пиесата, която Кристиано бил завършил в нощта преди смъртта си, били хвърлени в огъня. В стаята останал единствено китайският чайник. Докато чистела стаята, внучката на собственичката спряла погледа си върху него. Момичето се възхитило от изящната изработка и красивите рисунки. Тя го вдигнала, за да го огледа, но чайникът се изплъзнал от ръцете й, паднал на пода и се разбил на хиляди парченца. На пода, между натрошения порцелан,  лежало писмо, което било скрито в стените на чайника от дядото на Кристиано и стояло там в продължение на дълги години. В писмото пишело:

   „Ти, който четеш това, вероятно си счупил красивия китайски чайник и горчиво се разкайваш, но нека ти кажа нещо - нищо не трае вечно! Изживей живота си, смей се, колкото искаш, без да обръщаш внимание на благоприличието и не обръщай внимание на неприятните събития. Хвани възможността си и не подхранвай съмнения към себе си и решенията си! Защо? Защото в един момент от живота си ще разбереш, че си направил точно каквото си искал!"

• - Е, какво ще кажеш за моята история? - попита ме баба ми.
• - Красива е, но не разбрах защо ми я разказваш. Нали аз счупих любимия ти чайник?! - възкликнах аз.
• - Разказах ти тази история, за да ти покажа, че в живота има много по-важни неща от една счупена вещ, дори тя да е била много ценна за теб. Трябва да живееш така, както искаш! - отвърна баба. След време осъзнах, че тя е била напълно права.