Преди много, много години в страната на облаците се родило малко облаче. Денят бил слънчев и пролетен, майка му го прегърнала и целунала по меката главичка. Облачето се усмихнало и от радост подскочило от ръцете ù. Бащата облак  креснал ядосано:
 - Какво правиш, дете, стой мирно в скута на майка си и се учи как се става голям облак! Трябва много да се трудиш, за да станеш добър облак! Винаги бъди приятел с Вятъра, винаги стой пред Слънцето и събирай сили, за да можеш да се скараш със всеки друг облак, защото нашата работа e да се разбиваме един друг и да предизвикаме дъждовете.
Малкото облаче гледало, недоумявайки баща си и майка си. Майката поклатила глава в съгласие и отворила обятия, за да го прегърне.
Всеки ден Вятърът духал в различна посока, всеки ден семейството облаци сменяло дома си в необятното небе и така цяла седмица. Но малкото облаче с радост разглеждало земите под тях,  слизало ниско до цъфналите слънчогледови ниви, докосвало птичите гнезда, сядало на покривите на селските къщи и с удивление разглеждало всичко наоколо. Със всички други облаци искало да се сприятели, усмихвало се на всички и така си оставало най-малкият облак в страната на облаците, изобщо не растяло.
Едно мрачно утро се събудило от гърмежа да светкавицата над планината. Толкова се уплашило, че не знаело къде да се скрие, търсело майка си и баща си, но в тази суматоха всички облаци се блъскали един в друг и всички били еднакви!
Нашето малко облаче се провикнало на Вятъра:
 - Хей, Ветре, къде са мамa и татко?
Вятърът се ухилил с насмешка и изпратил една от най-силните се въздишки към него. Облачето почнало да пада надолу, след това се издигнало нависоко. Вятърът духал с все сила и понеже облачето било много малко, не можело да устои на силата на Вятъра. Отивало все по-надалеч от дома си, толкова далеч, че вече изобщо не виждало нищо познато.
Изведнъж Вятърът спрял и облачето отворило очи. Наоколо било пусто, нямало нито един облак, греело слънце, а ниско долу се виждала само една безкрайна пустиня. Нямало жива душа. Облачето се спуснало надолу и се огледало. Коритото на една река било сухо, дърветата нямали нито едно листо, птиците не пеели. Облачето разбрало, че тази земя е много далеч от дома му и че тук скоро нито един облак не е идвал. Било много горещо. Едно бяло цвете под сянката на сухия ствол на дървото със сетни сили се провикнало:
 - Хей, облаче! Ела при мен!
Облачето зарадвано се спуснало до гласчето. Горкото цвете било останало сам-самичко като него, всичките му листенца били окапали, само бялата му главичка била окичена с венец от ухайни листа.
 - Здравей, цветенце! Аз съм Облак! Дойдох тук много отдалеч, мама и татко няма да ме намерят, ако Вятърът не им каже, че ме е отвял тук... И аз съм самичък като теб...
 - Облаче, тук е пустиня, виж, реката изсъхна, животните умират от жажда, птиците вече нямат сили да летят, за да намерят някъде вода. Ти си нашето спасение!
 - Как мога да ви спася, цветенце? Аз съм много малък! Толкова е тъжно тук! Ако имах сили да се върна у дома и да доведа всичките облаци, щях да спася всички птици и животни!
Цветето навело глава от безсилие и затворило очи. Облачето видяло, че цветето умира, огледало се наоколо с надежда да види някъде вода, но нямало. Сърцето му ce  свило от болка. Ядосало се на Вятъра и на Слънцето и политнало нагоре. Летейки, ставало все по-голямо и по-голямо, болката в него раcтяла със секунди, докато стигнало до Слънцето, било вече по-голямо от него и застанало срещу него. С все сила започнало да чука на Слънчевите порти, всеки удар ставал светкавица и небето почнало да става мрачно и по-мрачно. Облачето се обърнало за поcледен път към земята, за да види цветето дали е още живо и гледайки пресъхналите му листенца, започнало да плаче. Така заплакало, че сълзите му почнали да капят по цялата пустиня, навсякъде се удряли капки дъждовни сълзи. Птиците разперили криле от радост, дърветата жaдно попивали сълзите му, животните чакали до коритото на реката, за да утолят жаждата си.
Вятърът чул отдалеч плача и задухал натам, избутвайки всички облаци към пустинята. Майката и бащата с гордост погледнали своето облаче. То спасило цялата пустиня!
Слънцето доволно се усмихнало и нарисувало с лъчите си най-голямата дъга: ’’Дъгата на Приятелството''...