Вятърът шибаше безмилостно лицето й. Снегът хрупаше като пясък под новите й цървули от телешка кожа. Беше облякла невестената си носия, за да... умре. Спомни си жените – годежарки, които се отбиха у тях. Родителите й ги отпратиха с цветя – знак, че са съгласни дъщеря им да бъде омъжена за най-видния големец.

-          Ах, мамооо..Защо не им каза, че съм още малка, че имам да тъка или да правя руба. Ами той може да ми е баща?!

-          Дъще,  най-заможният мъж в селото те иска за невеста. Нищо, че е вдовец. Ще живееш като царица.

Дълго плака, но всичко беше решено. Баща й мълчеше непреклонен. След няколко дни пристигнаха и тежките годежари с грейнали очи, пияни усмивки и бъклици червено вино. Денят на сватбата беше уговорен.

Сега пендарите й подрънкваха със студеният звън на златото. Звукът й  напомняше  на хлопатар  закичен на  жертвено агне. Реката мълчаливо и безразлично прие нейното присъствие. Беше студена и замръзнала като всичко живо наоколо. Краката й се плъзнаха по ледената повърхност, а около нея се чуваше зловещо пропукване. Гората беше притихнала в  тягостно очакване .

-          По-добре да умра, но не го желая. Къде си любими?  Къде си...или съществуваш само в сънищата ми?

Някъде в далечината изграчи гарван. После прелетя над нея и кацна на близкото дърво в очакване на някой. Тялото й потръпна от  страх като на подплашена сърна. Не можеше да плува, а всеки момент  тънкият  лед щеше да се пръсне на парчета. Тежките дипли на вълненият й сукман я правеха тромава.  Зад гърба й се поклащаха безпомощно две  плитки почти до кръста. Изведнъж под краката си усети тътен, после съскане и от реката се извиси огромен, белоснежен змей. Бледите му очи я погалиха с обич, а люспите му блестяха с красотата на сребро. По тялото й се разля топлина.
-          Любима моя. – просъска той, навивайки се около нея.

Тя усети, че вместо да потъне полита в някакво  безвремие...

Гарванът изграчи пронизително за сбогом и отлетя към селото. Знаеше, че хищникът  повече няма да се завърне.

Дълго  между хората се разказваше зловещата приказка как най-красивата  мома е била открадната от кръвожаден  змей.

Изминаха години. Един ден от гъстите дебри на Балкана слезе млад мъж яхнал крилат кон. Беше невероятно висок, снажен, колкото двама души. Говореше се, че силите му били неестествени като на чудовище. След време се роди и легендата за непобедимия Момчил Войвода.

П.С.   Севастократор Момчил или Момчил войвода, Момчил юнак е български феодален владетел в Родопите и в Беломорска Тракия, живял през 14 век. Воин с внушителна физика, който е водил самостоятелна политика в сложната ситуация на Балканите по това време и е загинал геройски на бойното поле срещу турските нашественици.