Мария беше подпряла глава на тезгяха на месарският магазин, точно под надписа „От прасето до мезето“, и гледаше хората по улицата.
От време на време виждаше и своето лице в отражението на стъклото, и то все повече и заприличваше на свинска глава, като тия, наредени на щанда.
Ужас, каза си тя. Всичко е един голям ужас.
Колита профучаваха по улицата, изпускаха изгорелите си газове, примесени с миризмата на бензин и изчезваха в далечината след светофара. Слънцето напичаше улицата така както фенерчето, което тя имаше като малка, и си играеше с него, прониква през мъглата. Отпред на тротоара човешкият поток също си вървеше и не спираше.
Хората минаваха и заминаваха, някои се спираха, поглеждаха витрината, поглеждаха към нея, и после пак потегляха, унесени в някакъв собствен ритъм.
Като зомбита са, мина и мисълта.
Точно зомбита – ходят, мълчат, не се усмихват, път ти правят от нямай къде, и сякаш нещо им има, някой път човек не може да обясни това което усеща, но пък го знае със сигурност.
От доста време наблюдаваше хората. Втора година работеше тук.
Някои хора си ги беше отделила.
Забеляза как мина прегърбената бабичка.
Тя вървеше бавно, подпряна на бастуна, държейки плетената чанта в другата ръка.
Боядисаните и коси синееха и бяха прилежно прибрани назад, може би беше учителка. Ходеше бавно и несигурно, но впечатлението беше лъжливо, защото Мария знаеше, че тя така си ходеше още от време оно.
Бабата погледна към нея, усмихна и се и я поздрави учтиво с достойнство типично за старата генерация.
Беше малка, толкова малка.
Мария винаги се учудваше на това смаляване на старостта, а тя с всеки ден сякаш се смаляваше все повече.
Тона не бяха просто хора, това бяха образи които тя обичаше и ги чувстваше като свои, като неща станали част от нея и нейният живот.
А очите на бабето – светли, почти безцветни, тя поглеждаше в тях и това и правеше голямо впечатление.
Имаше и други – дядовци със набръчкани странни физиономии, Господи, всички ли ставаме такива, чудещи се как да убият времето, които ходеха напред – назад с бавна стъпка, сякаш им бяха свършили батериите.
Или пък просто ходеха за да почувстват това време с цялата си същност- нали те си знаеха, че не им остава още много да гледат, и да усещат.
Хлапетии с колелета профучаваха и хвърляха в смут пешеходците.
Майки разхождаха децата си, стиснали ги здраво за ръка за да не ги загубят.
Забързани офис служители, бягащи от учреждение на учреждение, и даже и не поглеждаха в страни устремени в заветната цел на следващия подпис.
Комарджии с изпити лица влизаха в близката игрална зала, безделници пиеха бира и се хилеха отсреща пред малкото магазинче.
Беше шумно и забързано, и да имаше някакъв смисъл от всичко в тая картина Мария все още се мъчеше да го проумее.
Но пък и беше приятно да гледа и да се чувства едно с потока.
Незнайно защо спомни си как я влачеше майка и на времето по тая улица от магазин на магазин за да и купува дрешки и обувки, а после като построиха Мола вече ходеха само там, и разходките по улицата престанаха.
Най-обичаше да наблюдава децата, защото те и се усмихваха и много от тях бяха от виждащите, а не от зомбитата.
Някои даже и махаха. Махаше им и тя в отговор.
Сега седеше и изведнъж разбра, че стои точно на тая трудно уловима граница между зомбитата и виждащите.
Между чудото, и досадата.
И това, че видя и улови момента и хареса.
Мария държеше всичко в магазина да е наред.
Пристегна червената престилка и почна да мие пода, за да изчисти следите от обувки пред щанда.
После взе пулверизатора и се зае да бърше витрината.
Гледката на стегнатото и тяло, докато правеше това никак не беше лоша, и тя си спечели шушукането на хайманите отсреща.
Обичаше реда, да ти е подредено, и въобще да ти е чисто, обичаше, но в нейният живот, парадоксално, нищо не беше такова. Или тя така го чувстваше. Това чувство на неудовлетвореност, което изпитваше, търсенето на нещо, което и тя не знаеше какво е.
Празника, помисли си тя, празника с неговото самозабравяне, усмивки и потъване в момента. Със смеха до болка в корема, със радостното очакване на нещо хубаво. Празника – това и липсваше.
Но празника не беше ли нещо напълно противоположно на нейната подреденост?
Откакто свършиха училището и всички се пръснаха, тя се чувстваше като осиротяла.
От дългото съзерцаване през витрината, или понякога пред нея - отвън с цигара в ръка, тя си беше съставила собствена квалификация на хората от неспиращия поток.
Шарен град и шарени хора.
Помисли си какво ли правят останалите.
Тя имаше много приятелки и познати доскоро, и те отразяваха тоя израз – останалите.
Останалите – нейните хора.
Вече от Останалите не останаха много.
Всеки се запиля нанякъде и си хвана пътя, и остана само тя, която все си мислеше, че това тяхно приятелство ще е вечно, и нищо нямаше да може да ги раздели.
Оказа се, че само тя така си мислеше, докато останалите се ориентираха навреме и се гмурнаха във вихъра на живота, хванаха си пътя, и си преследваха целите.
Остана само тя, продавачката, защото тя си знаеше, че няма амбиции като тяхните, както и ясно дефинирана цел.
Какво е цел, мислеше си тя. Какво искам от живота?
И си отговаряше – нищо.
Живота като такъв и стигаше.
Но сега вече знаеше какво и липсва, и каква цел тя можеше да си постави – празника, тя искаше празника. Не и трябваше научна степен, не и трябваше доходоносна професия, не и трябваше показният снобизъм и слава.
Трябваше и празника на юношеството с неговото обещание за доброта и безкрайност, и с който тя не искаше да се разделя, празник който тя знаеше, че се чувства само със сърцето.
Спомни си как добре се чувстваше едно време когато след упорито четене вземеше някакъв изпит. Спомни си еуфорията от покореното предизвикателство, и как ставаше лека и радостна след преодоляната трудност.
А това вече го нямаше.
Имаше само някакво тъпо редуване на ден след ден.
Тя чувстваше липсата.
Но някак си нещата бяха объркани, неща като перспективна професия и щастие се припокриваха за повечето хора, личната удовлетвореност се замаскираше единствено като служебен успех, и тя беше отвратена от това което смятат повечето хора.
Като съм продавачка какво от това, повтаряше си тя. Не съм човек ли, или как?
Казано накратко – Мария искаше да живее, и то истински.
Всеки го иска, а пък погледнато отстрани – много малко хора го могат.
Когато Васко се появи му личеше, че скоро бе станал.
Васко беше в категорията хахо.
Тя знаеше, от разговорите с него, че той винаги ставаше бавно и трудно, сякаш го измъкват насила от съня, беше казал той.
Представяше си го как отваря очи, провесва крака и гледа в една точка докато се почесва тук, там.
На външен вид беше точно такъв тип.
Не чак отпуснат, де. По-скоро разпилян и вейхайвей.
Васко беше с една година по-голям от нея, от по-горния клас в нейното училище.
Минаваше често, и спираше при нея за да изпушат една цигара пред магазина.
Мария си беше направила място за пушене отвън.
Беше сложила пепелник на перваза на съседната сграда, както и столче, и когато нямаше клиенти излизаше навън за да изпуши една.
Васко не беше единствен, който се спираше, и даже шефа и съвсем ясно си го каза, че половината клиентела на магазина, особено мъжката, идвала от нея.
Мария никак не беше за изхвърляне. Късо подстригана. Миньонче. Беше взела тъмните очи на майка си, и знаеше, че когато погледне някой както трябва, той скоро и се залепваше.
От което пък нея само я досмешаваше.
Макар и дребничка, Мария си беше добре сложена, и то достатъчно за да извива вратовете на мъжете по улицата.
От наблюдения беше разбрала, че мъжете се плашат от големите жени, а пред нея много бързо си отключваха закрилническото чувство и се отпускаха.
Проста биология.
Навъртаха се разни чичковци и я заговаряха, в опит да избягат от скуката и дебелите си жени.
Пезевенци, с отпуснати лица и провиснали кореми, които и подхвърляха мръсни шеги, не познавайки хапливостта на острия и език, който бързо ги връщаше там откъдето бяха дошли.
Минаваха нейни съученици, тя излизаше, говореха си, споделяха си последните клюки, и на нея и беше весело. Младостта има това предимство винаги да и е весело.
Този ден като мина през пушкома Васко бръкна в джоба и извади от там два билета за цирк.
-Ще дойдеш ли с мен?
Очите му се бяха вторачили в нея.
-Да, каза тя, загаси цигарата и тръгна към щанда - ще чакам да се обадиш.
Стана и интересно,защото ако не ти е интересно, то тогава какво правиш в тоя живот.
Вечерта в града дойде и донесе малко хладина със себе си.
Улиците се изпълниха с хора тръгнали на разходка след нетърпимата жега на деня.
Мария си сложи един разперен черен панталон, много модерен в момента, и ефирната ризка.
Погледна се и се хареса, а после зачака Васко да и звънни.
Когато тръгнаха по улицата и двамата бяха някак сковани.
Васко си беше хубаво момче, но някак затворено, трудно детство, или особеност на характера, мислеше си тя, и в никакъв случай не беше някакъв плейбой, скъпа рожба на богати родители.
Мария не харесваше такива. Тя не обичаше хора, на които всичко им се поднасяше на тепсия.
До центъра имаше четвърт час, а от там още толкова докато стигнат площадката, и докато ходеха между хората, докато си сочеха и показваха това-онова по пътя, той и кавалерстваше, и и даваше предимство, промушвайки се през потока на хората, бавно те се отпускаха и се отдадоха на удоволствието на нощната разходка.
Той я насочваше в движението, хващаше я с ръка и и помагаше да мине пред него.
Тя харесваше ръцете му с тънките косъмчета по тях. Това бяха силни ръце, донякъде напомнящи ръцете на баща и, но при Васко липсваше големият часовник на лявата ръка, и захабените пръсти, от които чернилката на маслата трудно се изчистваше.
- Моля, казваше той и и правеше път, а тя се усмихваше.
Васко тя си го имаше за приятел, от онези с които можеш да си говориш за всичко, и да си правиш всякакви магарии, и въпреки това сега и беше някак напрегнато. Сега бяха само двамата, не в група както обикновено, и излизаха на съвсем официална разходка.
Опита на Мария с момчетата беше плачевен, или по-скоро комичен.
С първото момче с което реши да легне всичко беше толкова бързо и напрегнато, че и двамата не разбраха какво става, а после пък тя се чудеше какво въобще му е хубавото на тая работа. А сега се загледа във фигурата му и се учуди на себе си, и на нейният преценяващ поглед.
-Ще стигнем малко рано, каза Васко като си погледна телефона, даже можем и да седнем някъде преди това, предложи той.
- Става, отвърна тя, изплъзнаха се от движението на тълпата. Свиха в една уличка с кафенета и бирарии.
При сядането, той и държеше стола, а ве въобще...биваше си го.
Продължиха разговора който бяха започнали по пътя.
- Значи сега си наистина... пазач?
Той само се усмихна.
- Така е, каза.
Не съм горд, но пък и не ме е срам.
Нито крада, нито искам помощ от някой.
Работа като работа...за сега.
-И пазиш зоопарка?
Той само кимна с глава.
И да ти кажа даже ми е интересно, наведе се той към нея.
Понякога в нощта ходя от клетка на клетка, гледам животните, и понякога.. сякаш започвам да ги разбирам, и дори да чувам какво ми казват. Едно такова странно чувство имам понякога. Не знам как да ти го опиша.
-Ти просто ги обичаш и съжаляваш.
- Това също, да, но чувството е друго.
Когато погледна леопарда в клетката, аз не го гледам като нещо чуждо, а като равен с равен, и тогава става това.
Може да е от нощта, от безсънието, или просто от романтичната ми настройка, но ти казвам, че те са умни, те разбират всичко...
Васко не довърши защото дойде сервитьора натъкмен с бялата риза и те поръчаха – кафе и кола за него, фрапе за нея.
Васко. От време на време той гледаше под някакъв необичаен, странен ъгъл към нещата от живота, сякаш откриваше някаква тайна, и тогава ставаше малко луд и щурав.
Мария знаеше това от училище, защото той беше известен с откачените си скечове, и лудории, с които той и още няколко момчета редовно дразнеха учителите. Ако не всички, то поне тия от тях които се вземаха твърде на сериозно.
За това тя му се усмихна в знак на благодарност за това споделяне, което в същност си беше една откровеност.
Разбираше, че той не се перчи, нито пък се прави на интересен. На него наистина му се говореше.
Васко от своя страна тъкмо щеше да я разпитва за нейното положение, дали щеше да учи, дали щеше да работи, и въобще какви и са плановете за живота, ако въобще в този живот човек можеше да си прави някакви планове. Въпросът беше спорен.
Много пъти беше минавал през магазина, заглеждаше се, и много пъти му се беше сторило, че тя гледаше тъжно зад витрината, както и зад фасадата на привидната си веселост.
Като видя, че цирка е в града, отиде и купи два билета. Това беше толкова анахронично и детско забавление, че той си знаеше, че ще и хареса.
Васко искаше да я зарадва с нещо.
Васко искаше да я зарадва с оная простичка ретро радост, която той откриваше в старите черно-бели снимки, като тия от младостта на майка му и на баща му, повечето от които бяха точно такива.
В тях всичко беше ясно и чисто, нямаше я разпалеността от разточителното избухване на цветовете. Сякаш там беше запазено само най-важното – усмивката, грейналият поглед, радостта.
Нощта беше в разгара си, глъчката се носеше по улицата и придаваше живост и веселост на този час.
Те си изпиха кафето, платиха и трябваше да тръгват.
-Слушай, ще има ли дресировка на животни в тоя цирк, сети се тя.
-Мисля, че да, каза той понеже беше гледал програмата.
-Това не ми харесва, каза тя и погледна из отдолу към него.
Винаги ми става жал за тия животни, сега беше неин ред да откровеничи, като си представя тоя техен живот, или пък си мисля – ами ако стане нещо, и те започнат да не изпълняват номерата, и дори да наранят дресьора. Ей такива неща ми минават през главата винаги.
Страх ме е, призна си тя.
Васко я погледна и бързо измисли резервния план.
-Майната им на билетите. Аз също не обичам тия дресировки.
Искаш ли да отидем на люлките?
- Люлките?
-Да, продължи той - на детския кът. Може даже да се повозим и на блъскащите колички, какво ще кажеш?
Очите и светнаха
- Хайде, каза тя и го хвана за ръката.
По пътя точно преди лунапарка беше тъмно. Те вървяха близко един до друг, той продължаваше да говори за какво ли не, както и тя.
- И най-странното нещо когато съм нощна смяна знаеш ли кое е?
-Никога не съм била пазач, каза тя.
Най – странното чувство през нощта, тогава когато всички спят, дори и животните, без нощните естествено, поправи се той, най- странното е, че тогава в тая тишина човек има чувството, че не просто ходи и обхожда мястото, но когато погледна небето, звездите в тъмното и луната ми се струва че не пазя само този зоопарк, а докато хората спят аз пазя целият свят. Разбираш ли? Откачено, а?
-Ни най-малко, отвърна Мария.
Тя го разбираше.
Никой нямаше да я разбере, нито нея, нито него.
Нито баща и, който само щеше да се изхили като чуе за тях, нито пък майка и, тя си знаеше.
Нейните я бяха оставили намира само временно – колкото да си счупи главата в действителността, и после поумняла да завърши висше, каквото и да е, както казваха те и настояваха.
Но тя го разбираше, и чувстваше че стават двама.
Той щеше да пази света, а тя да продава нещата от него. Досмеша я, но с добро чувство.
Тоя Васко наистина беше леко чалнат и абсолютно непригоден към трудната действителност, винаги щеше да е просто един аутсайдер, но пък точно това пробуди чувството и на закрила.
Някои мъже с цялата си обърканост засягат някакъв присъщ женски инстинкт, предизвикват дълбокото майчинско чувство на жените, и гледайки ги такива безпомощни те решават, че този човек е като дете, наистина, та той няма как да се оправи сам, нали, и наистина се нуждае от тях.
Мария почувства нещо такова.
Васко беше загубеняк, Васко беше нейният загубеняк, когото тя вече харесваше.
Мария се усмихна.
След блъскащите колички се бяха качили на въртележката, и сега Васко протягаше ръце към веригите на нейната седалка и светът се въртеше шеметно, по детски, покрай тях
Тя почувства празника покрай нея.
Продавачката плюс Васко е равно на еди какво си. Тя обичаше да иронизира. Нали така пишеха едно време по стените.
Най-често то беше равно на ВНЛ – вечна неразделна любов, една имагинерна величина, която кой знае дали въобще съществува, или пък ако съществуваше дали наистина отговаря на определението си.
Мария не знаеше.
Но нещо и нашепна, че този живот и е даден точно за това - да разбере.
© Svetoslav Vasilev Todos los derechos reservados