Мария беше подпряла глава на тезгяха на месарският магазин, точно под надписа „От прасето до мезето“, и гледаше хората по улицата.
От време на време виждаше и своето лице в отражението на стъклото, и то все повече и заприличваше на свинска глава, като тия, наредени на щанда.
Ужас, каза си тя. Всичко е един голям ужас.
Колита профучаваха по улицата, изпускаха изгорелите си газове, примесени с миризмата на бензин и изчезваха в далечината след светофара. Слънцето напичаше улицата така както фенерчето, което тя имаше като малка, и си играеше с него, прониква през мъглата. Отпред на тротоара човешкият поток също си вървеше и не спираше.
Хората минаваха и заминаваха, някои се спираха, поглеждаха витрината, поглеждаха към нея, и после пак потегляха, унесени в някакъв собствен ритъм.
Като зомбита са, мина и мисълта.
Точно зомбита – ходят, мълчат, не се усмихват, път ти правят от нямай къде, и сякаш нещо им има, някой път човек не може да обясни това което усеща, но пък го знае със сигурност.
О ...